гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

Диспраксията може да бъде сериозно нарушение – какво трябва да знаем за нея

Диспраксията може да бъде сериозно нарушение – какво трябва да знаем за нея

Четвъртък, 14 Октомври 2021

Диспраксията е по-малко известна и позната в сравнение със сродните ѝ дислексия, ADHD и синдром на Аспергер.

Представете си, че сте един здрав човек със завършено висше образование, но изпитвате затруднение да пренесете напитка без да я разлеете, да упътите хора за правилната посока или да си спомните ясно това, което току-що ви е казано. Това е типичен профил на човек с диспраксия. Диспраксията, или разстройството на координацията на развитието, засяга координацията, пространственото осъзнаване и сензорното възприятие. Това са състояния, известни като специфични затруднения в обучението, които се изразяват в изключителни вариации в способностите на човека, както и в проблеми с концентрацията и краткосрочната памет.

Диспраксията засяга между 2% и 6% от населението, което означава, че вероятно има поне един човек с това състояние във всяко училище или работно място. Около 70% от засегнатите са мъже. Много от жените като мен са имали преждевременно или трудно раждане. Проблемът може да започне още от семейството. Някой с лека форма на диспраксия може да я изрази като странна слабост или като ситуационен проблем. В тежки случаи обаче това може да ви доведе до невъзможност да се качите по стълбите без да се държите или пък да забравите да съблечете дрехите си преди да влезете за душ.

Справянето с диспраксията за мен беше практическо и емоционално предизвикателство в различни аспекти от целия ми живот. За разлика от известни личности като Даниел Радклиф и Флорънс Уелч аз не бях диагностицирана с този проблем като дете и преминах през години на спорадични спекулации, че нещо не е наред, но без да знам какво точно. Бях тромава и доста неориентирана в пространството, но освен това се чувствах и безпомощна в природните науки, въпреки че давах всичко от себе си, за да „вържа“ оценките на някои изпити (никога няма да забравя обърканата и загрижена реакция на мой приятел, когато на почти 13 години осъзнах, че 1200 и 1,200 означават едно и също нещо).

За жена бях определяна като странна вместо фатална, затова се опитвах да прикрия слабостите си и да подчертавам силните си страни. До края на тийнейджърските си години вече бях насочила погледа си към журналистическата кариера и започнах да работя на свободна практика. Често се възхищавах на хора, работещи в области, които бяха далечни и чужди за мен, затова използвах собствените си кариерни амбиции, за да се включа по някакъв начин в живота им. Възхвалата над другите хора беше идеален начин да отклоня светлината на прожекторите от моите слабости и така да спечеля одобрение.

Колкото повече се сравнявах с другите, толкова по-неадекватно се чувствах и моите представи за върхове и падения ставаха по-тревожни. На 17 години вече можех да интервюирам телевизионен актьор за рубрика в уебсайт, но не можех да се науча как да работя в супермаркет на непълно работно време. Мога да пиша политически статии от най-висок клас, но не мога да използвам тирбушон например. На 19 страдах от депресия и тревожност, бях на косъм да се откажа от следването в университета. В крайна сметка, по време на втората ми година като студентка, аз потърсих помощ от центъра за социални грижи към университета и там официално ми беше поставена диагноза диспраксия.

Резултатите от изследванията бяха обичайни за диспраксистите и показваха, че словесният ми коефициент на интелигентност е на университетско ниво, докато части от невербалния ми коефициент на интелигентност са под нормалните. Както при много възрастни, които са диагностицирани на по-късен етап, преминах през болезнения процес на преосмисляне на години, изпълнени с необясними събития. След като завърших отново се сблъсках с проблеми – първата ми работа, обявена като журналистическа позиция, се оказа главно свързана с администриране и обработка на данни.

За съжаление диспраксията е слабо разпространена и позната в сравнение с нейните сродници: дислексия, ADHD и синдрома на Асперегр. Диспраксията тенденциозно се свързва с малки деца; пример за това е поредицата от интерактивни движения CBeebies Tree Fu Tom, която е разработена заедно с фондация Dyspraxia. Подкрепата за възрастни със заболяването диспраксия е доста ограничена, въпреки че доказано те изпитват трудности при заетостта и взаимоотношенията. Също така те са представени преувеличено в системите за наказателно правосъдие и психично здраве. Според фондация „Диспраксия“ дете, което е с диспраксия, но не е диагностицирано, има пет пъти по-голям шанс да развие проблеми с психичното здраве до 16-годишна възраст. За тези, които не ходят в университет, няма диагностичен път за възрастни, а частните изследвания струват стотици лири.

Икономиката демонстрира популяризиране на мултиуменията. Работни позиции се сливат, за да се намалят разходите и всяка работа, която изисква умения в няколко различни области, не облагодетелства хората със специални образователни потребности.. Както показва моят опит, диспраксичните трудности могат да „разклатят“ висококвалифицирани хора дори от най-елементарната работа. Друго изпитание са и неприятните коментари, че диспраксията е нереална измислица. Безспорно е, че преждевременното раждане влияе върху развитието на мозъка. Дори и да не приемате това, дори и да възразите срещу стереотипа, това няма да промени начина, по който мозъкът на някой работи. Терминологията дава по-добро обяснение.

Отношението ми към диспраксията се обобщава най-добре с думите на наскоро диагностицирана жена, която участва в семинар по заетостта:

„Не искам да бъда прототип на момиче, което не е годно за нищо. Просто искам да бъда себе си и да бъда приета като себе си.“

Източник: https://www.theguardian.com
Превод за Център за детско развитие "Малки чудеса": Петя Маринова
Редакция: Василка Тасева