гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

Запознайте се с учения с най-възхитителната работа. Той изучава бебешкия смях.

Запознайте се с учения с най-възхитителната работа. Той изучава бебешкия смях.

Петък, 14 Януари 2022

Бебетата започват да се смеят, преди да могат да говорят и този изкусен звук може да служи като мощен източник на човешка комуникация и връзка, казва изследователят по психология Каспар Адиман.

Няма по-сладък звук на този свят от детския смях. Както се оказва, провокирането на бебешки кикот няма нищо общо с пръснатите играчки или глупавите шеги. Всъщност основната съставка едновременно е толкова проста, колкото и задълбочена. Това е според британския изследовател Каспар Адиман, който прекарва дните си в изследване на следния прекрасен въпрос: Какво кара бебетата и малките деца да се смеят?

Бебетата се смеят, преди да проговорят, което прави смеха им една от най-ранните улики за това как ние хората преживяваме света. Това заинтригува Адиман, преподавател по психология на развитието в Goldsmiths University of London и директор на Goldsmiths InfantLab. Той искал да проучи как бебетата се учат, но за разлика от работата на учен, работещ с възрастни, изучаването на бебета има своите специфики. „Не можете да задавате въпроси на бебетата или да ги карате да натискат бутони“-  казва той.

Докато бебетата обикновено казват първите си думи, когато са на възраст между 9 и 12 месеца, проучванията показват, че започват да се смеят много по-рано – само на 3 месеца. Адиман, който няма собствени деца е вдъхновен от този факт и гледайки как сестра му се шегува и се смее с дъщеря си, той се чуди дали смехът може да бъде „нов начин да открием за какво мислят бебетата“.

Като начало Адиман събира наблюденията на родителите за смеха на техните бебета (в своето изследване той класифицира бебетата като деца до 30 месеца или две години и половина). От септември 2012 г. до ноември 2013 г. родителите изпращат отговори на въпросите: Кога бебетата им се засмяха за първи път? Кои ситуации намират за най-смешни? Кои играчки и игри ги разсмиват най-много? Около 1500 майки и бащи от 62 страни по целия свят - включително Филипините, Замбия, Уругвай и Австралия - отговорят, а някои изпращат кратки видеоклипове. Адиман се убедил повторно, че децата започват да се смеят на три месеца.

Има една игра, която бебетата по целия свят намират за смешна. Претендентите за най-забавната игра включват такива от тежка категория, като издаване на глупави звуци или игра с кукли. Победителят, в различни страни, беше ... играта Ку-ку! (peekaboo). Адиман бил заинтригуван. Той не смятал, че силата на играта е в способността да те изненадват. Защото малките бебета можели да си помислят, че другият човек всъщност изчезва, докато се скрие зад ръцете си и да се изплашат от кикота, когато скриващият се появи отново. По-големите бебета, например двегодишните, не могат да бъдат измамени, но въпреки това те все още намират играта за изключително весела. 

Ключова съставка, която подхранва ранния смях: Споделяне. Това става ясно при лабораторно изследване на смеха с деца в предучилищна възраст. За експеримента Адиман наблюдава как деца на възраст между 2 години и половина и 4 години реагират на забавен анимационен филм, когато го гледат сами, както и в група с още едно дете. Децата са се смеели осем пъти повече, когато са били с друго дете, отколкото когато са гледали анимационния филм сами - въпреки че съобщават, че анимационният филм е също толкова забавен и в двете ситуации.

Адиман очаквал, че детският смях ще се увеличи когато децата са с компания. Интересното е, че децата не се смеят повече в голяма група, отколкото само с още един човек. Това му подсказа, че смехът е нещо повече от заразителна реакция; вместо това е „сигнал за някой друг, който е там“, казва той. ”Основната причина, поради която се смеят, е да съобщят, че намират това за смешно.” Например, когато децата в предучилищна възраст гледат анимация сами, те понякога се оглеждат и се опитват да осъществят зрителен контакт с изследователя в забавните моменти.

Необходимостта да общуваме чрез смях може да има дълбоки корени в нашето развитие като вид, спекулира Адиман. Еволюционната биология предполага, че това е начин да споделяме с други хора, като по този начин изразяваме принадлежност. Той още се опитва да разнищи защо децата трябва да споделят удоволствието изпитано от анимацията с всеки, който е около тях. Смята, че това е свързано с идеята, издигната от антрополога и приматолога на Оксфордския университет Робин Дънбар, че смехът може да бъде заместител на по-ранното поведение на приматите, а именно пощенето. „Пощенето е взаимодействие „на четири очи“, неоправдано инвестиране на време в някой друг“, обяснява Адиман. То създава доверие сред членовете на групата, както и чувство за общност.

Трудно е да се фалшифицира смеха. Въпреки че не можете да пощите група хора едновременно, можете да споделите смеха — и приятните чувства, които идват с него, заедно с много хора едновременно. „Това е искрен сигнал, който изпращаме, когато сме в спокойна и удобна ситуация“, казва Адиман. Погледнато по този начин, взаимното веселие може да служи както като социален знак, така и като социално лепило: Смехът ви кара да се чувствате сякаш принадлежите към групата. И ако смехът е важно социално взаимодействие за възрастните, добавя той, „той е двойно по- важен за бебетата, защото те нямат толкова много други начини за свързване“.

Ако играта Ку-ку! не успее, опитайте да гъделичкате – но моля, ограничете се до бебетата, които познавате. Усещането за принадлежност обяснява друг резултат от първоначалното проучване на Адиман. В него гъделичкането било най-популярният отговор на въпроса: „Кое е единственото нещо, което със сигурност ще накара бебето ви да се смее?“

Докато физическият стимул е важен фактор, Адиман казва, че социалният контекст на гъделичкането е още по-важен. Той цитира не друг, а Чарлз Дарвин, един от първите учени, които изучават детския смях, който пише в своята работа от 1872 г. „Изразяването на емоциите в човека и животните“: „ Ако малко дете бъде погъделичкано от непознат, то би крещяло от страх.” „Представете си Дарвин да излиза и да доказва това във викторианските паркове“, шегува се Адиман. „Едър странен мъж с брада, който се приближава до вас, не би ви бил приятен“, защото гъделичкането работи само „с някого, когото бебето познава много добре“.

И така, какво наистина кара бебетата да се смеят? „ Моят отговор с една дума е „хората“, казва Адиман. „Ако искате да е с две думи, това е „вниманието на възрастните“. Човешката връзка. Вземете например, играта Ку-ку: в сравнение с други игри, като издаване на забавни звуци или използването на кукли - това е, обяснява той, „чисто социално взаимодействие – всъщност става дума за контакт с очите и връзка с бебето." Както всеки, който е играл Ку-ку, знае, че ключовият момент е когато, както казва Адиман, „връщаш се в зрителен контакт с тях и фактът, че поддържаш играта е възхитителен и ги кара да се смеят“. Смехът на бебето е техният начин да споделят и да ви възнаградят за това продължително внимание. „Те водят разговор с теб“, казва той.

Но все още сме в начален етап, когато става въпрос за науката за бебешкия смях, казва Адиман. За следващото си проучване той иска да разбере дали повтарянето на шега влияе върху начина, по който бебетата се смеят. За да направи това, той стартира научно изследване за гражданите, използвайки платформа, разработена от Масачузетския технологичен институт. Проучването стартира през март 2019 г. и ще бъде поне четири месеца. Всеки с уеб камера може да участва. Следвайки сценарий, родителите изпробват различни шеги с бебетата си, докато уеб камерата записва взаимодействието. Екипът на Адиман проучва видеоклиповете и разглежда как ангажираността на родителите и времето когато шегата е разказана влияят в процеса.

Сред по-обширните въпроси, които той се надява да проучи някой ден е:

Как смехът на бебето влияе върху учебния процес? Той смята, че смехът може да бъде израз на това, което психологът Михали Чиксентмихайи нарича „поток“, състояние на радост, което включва бдително ангажиране със задачата и усещането за контрол. Бебетата „изглеждат щастливи, сякаш получат нещо ново“, казва Адиман. Като се има предвид социалната сила на смеха, може да се окаже, че бебетата се смеят, за да възнаградят другите хора за това, че са останали ангажирани в играта на обучение и че им помагат да продължат напред. Тяхната наслада и помощта, която продължават да получават заради това, добавя той, е „част от това, което ги кара занапред да овладеят следващото нещо, като постепенно постигат все по-голямо и по-голямо господство над света“.

Изследването на Адиман вдъхновява създаването на пиеса, специално написана, за да накара бебетата да избухват в смях. Режисьорът Сара Арджънт от лондонския театър „Полка“ искала да създаде пиеса за науката на бебетата за публика от …бебета, затова посетила лабораторията на Адиман, за да се поучи от работата му. В продължение на няколко месеца той и двама докторанти, консултирали режисьорът, като правили предложения например как да използва играта Ку-ку! и балончета („нашето тайно оръжие в лабораторията“, както ги нарича Адиман), за да привлече вниманието на много млади театрални зрители.

В 45-минутната пиеса, озаглавена Поклати, Тропни и Завърти (Shake, Rattle and Roll), която беше създадена през 2016 г., актрисата изследва обстановка, базирана на лабораторията на Адиман и играе с различни експерименти, включително семейство гумени патици. Преди представлението, той забелязва, че актрисата се представяла лично на всяко бебе от публиката, а след това бебетата не можели да откъснат очи от нея и се радвали на нейните лудории. Той казва, че не може да си припише заслугата за това, че ѝ е предложил да се представи на децата, но ефективността на това действие засилва важността за ангажираността на децата. „Когато мислим за смеха, винаги мислим какво е било смешно, каква е шегата“, казва Адиман. "Но всъщност не е нужно да има шега през повечето време."

Адиман признава, че благодарение на работата си се е превърнал в добър „бебешки дресьор“. Той добавя: „Мисля, че мога с увереност да кажа: „Да, мога да разсмея повечето бебета“. Един ден обаче племенницата му – бебето, което вдъхновява изследването му, дошла на гости. Тя показва, че Адиман все още не трябва да напуска ежедневната си работа, за да бъде дресьор на бебета на пълен работен ден. 
„Тя не беше напълно впечатлена от нашето обучение“, казва той иронично.

Източник: https://ideas.ted.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Луиза Попова
Редакция: Валентина Кърчева/Диана Стойкова
Photo credit: Freepik