гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

„Какво да правим и какво да не правим“ при децата с поведенчески проблеми

„Какво да правим и какво да не правим“ при децата с поведенчески проблеми

Понеделник, 24 Януари 2022

Въпросът „Сензорно нарушение ли е или е поведение?“ е зададен във Фейсбук от ерготерапевт, който работи в училищната система и търси обратна връзка по отношение на дете, с което работи. Терапевтът имал чувството, че сензориката има значителен принос към поведението и търсел потвърждение. Това е моят отговор на този въпрос:

Въпросът е често задаван на професионалните терапевти, за да се изключат изразена сетивност или проблеми със сензорната интеграция като основна причина за поведение, което не може да бъде обяснено. Като начало, това е въпрос на състрадание. Дава възможност да се проявят индивидуалните различия, които идват със сензорните предизвикателства, и насърчава възрастните да заемат по-малко осъдителна позиция по отношение на поведението, което наблюдават.

Но всъщност въпросът „Сензорно нарушение ли е или е поведение?“ е предположение, че ако не е „сензорно“, тогава е „просто поведение“.

Не е просто поведение

Поведението е изражение на това, което се случва вътре в нас. Това е външно изражение на чувството на безопасност, нашият регулаторен капацитет, всичко, което преживяваме в момента, връзката ни с хората около нас и възможностите ни за адаптация.

Изключването на сензорното не е достатъчно

Състраданието и интервенциите трябва да се разпрострат отвъд сензорните проблеми.

Защото децата се справят добре, когато могат

Ако не се държат добре, трябва да се поинтересуваме повече, да задаваме по-подходящи въпроси и да бъдем по-подкрепящи.

Ако не знаете от къде да започнете, ето някои предложения за това какво да се прави и какво да не се прави в подобни ситуации.

„Какво да правим и какво да не правим“ при децата с поведенчески проблеми

  • Не питайте „Сензорно ли е или е поведение?“

      Вместо това попитайте: „Това поведение на сензорни проблеми ли се дължи?“ Това е важен въпрос, на който професионалните терапевти могат да отговорят, ако са получили обучения за оценяване и лечение на проблеми със сензорната интеграция/сензорната преработка. 

  • Не предполагайте, че това е умишлено поведение, след като сте изключили сензорните проблеми като опция!

   Вместо това: Продължавайте да проучвате основните умения и способности! Децата се справят добре, когато могат. Ако не се справят добре, значи има някакво умение или способност, което им липсва или не са развили достатъчно добре. Представете си, че има нещо, което можете да направите, за да помогнете. Или да помолите някой друг, който би могъл. Но направете проучването преди да предполагате, че специалист по поведенческа терапия  е правилният избор.

  • Не игнорирайте и не оттегляйте обичта и вниманието си в опит да промените или контролирате поведението на децата!

     Вместо това: Останете свързани с децата. Мозъците ни са буквално създадени за връзки и вниманието не е награда за лошо поведение. Да останем свързани, дори в лошите моменти, е нашият шанс да покажем на децата, че могат да правят грешки и въпреки това да бъдат важни за вас. Мозъците ни се учат най-добре, когато се чувстваме свързани, а поддържането на връзка се подкрепя от днешните невронауки като най-добрият начин децата да научат нови поведенчески модели. 

  • Не използвайте наказания и не очаквайте адаптивното поведение да се прояви само!

         Вместо това: Учете ги на по-адаптивно поведение чрез взаимодействия, които им помагат да се чувстват в безопасност. Винаги, когато помагаме на децата да се регулират, изграждаме нови пътеки в мозъка. С много повторения те възприемат това, което води до по-добра саморегулация и по-малко поведенчески проблеми.

  • Не очаквайте децата да спрат с поведението си, за да облекчат вашето чувство на дискомфорт (раздразнение, ядосване, засрамване, гняв и др.)

        Какво да правим: Владейте себе си на първо място! Забелязвайте какво се случва с вашето тяло и правете неща, които ви помагат да се успокоите, когато сте афектирани от поведението на детето. Може да изисква практика, за да станете добри в намирането на необходимите начини за справяне, когато децата не се държат добре (точно както и нашите деца имат нужда от практика, за да станат добри в използването на техники за справяне в такива ситуации)

  • Не спирайте сензорните преживявания, като начин за наказание на лошо поведение.

    Вместо това: Намалете неадаптивното поведение, като предоставяте информация, която помага на мозъка да е организиран! Сензорните стратегии могат да помогнат на децата да се регулират и да се върнат обратно в техния прозорец на адаптивност, който им позволява да се учат. Когато предоставяме такава информация проактивно, или дори в момент на претоварване/лошо поведение, ние не награждаваме лошото поведение, а учим мозъка как да достигне тези стратегии за регулиране. Ако има честа нужда от сензорни стратегии, отделете време да помислете кои стратегии са наистина ефективни в конкретния случай и направете така, че да предоставяте тези възможност проактивно в деня на детето. 

  • Не очаквайте децата да използват инструменти и стратегии, за да се саморегулират.

        Вместо това: Регулирайте съвместно! Помагайте на децата като  предлагате нови инструменти и опции. Когато са извън строя, те нямат достъп до кортекса на мозъка (частта на мозъка, която отговаря за мисленето). Не толкова добре развитите мозъчни структури (тези, които отговарят за чувствата) вземат надмощие, докато се съвземем отново. Дори и да могат да изброят много стратегии, когато са спокойни, много вероятно е да имат нужда от помощ, когато са разстроени. С повече практика те ще могат да си спомнят за стратегиите, които са използвали многократно преди. Това е начинът за учене на саморегулация.

  • Не се опитвайте да откриете причината или да разрешавате проблема, докато детето е разстроено!

        Вместо това: Помогнете му да се регулират, преди да се опитвате да откриете решение. Решаването на проблемите и откриването на причината може  да се случи, само когато мозъкът ни може да използва енергията, необходима за мислене. Ако мозъкът е прекалено активен нямат достъп до кортекса. Още по-добре би било да изчакате до момент, в който са регулирани и се чувствате достатъчно свързани, за да разрешите проблема заедно.

  • Не предполагайте, че децата се чувстват в безопасност, защото вие мислите, че са физически в безопасност в сегашната обстановка!

       Вместо това: Научете се да четете знаците: Как дишат? Позицията на тялото  отворена и облегната ли е или се отдръпва? Кожата на тялото зачервена ли е, бледа или обезцветена? Каква е силата на гласа? Движенията ритмични или неритмични са? Мускулите стегнати ли са, отпуснати, или някъде по средата? Прагът на болка нормален ли е или изглежда, че имат нетърпимост към нея? Тези знаци могат да ни подскажат дали децата се чувстват в безопасност. Бърз начин е да забележите вашата собствена нужда да контролирате ситуацията. Контролиращото поведение е сигурен знак, че не се чувстваш в безопасност и тъй като винаги регулираме поведението си спрямо хората около нас, децата също не се чувстват в безопасност в тази ситуация.

  • Не се карайте и не влизайте в разправии с деца, които не се чувстват в безопасност!

       Вместо това: Разберете, че да се чувстваш в безопасност е въпрос на самоусещане и осигурете безопасност при вашите разговори. Ние възприемаме това, което се случва около нас (в природата), вътре в нас (с усещанията на тялото ни) и взаимосвързано (между нас и другите хора). Мозъкът приема тази информация, сравнява я с нещата, които са се случили в миналото, и решава дали сме в безопасност или не, и всичко това се случва на подсъзнателно ниво, за секунди! Можем да създадем безопасна среда за другите чрез свързани, рационални начини на общуване: чрез ритмични, повтарящи се действия; използвайки сензорни стратегии; с езикът на тялото ни; ако гледаме на другите през призмата на състраданието.

  • Не решавайте, че поведението трябва да се поправи чрез по-стриктни правила, наказания и условия за награди, или засрамване!

       Вместо това: Предложете на семейството и на децата съвместна регулация и шанс да бъдат видени в добра светлина за това, че правят най-доброто, на което са способни! Всички ние се справяме по-добре, когато се чувстваме разбрани и подкрепени. Като терапевти, нашата работа е често да поставим бариери между нас и чувството на емпатия, и съчувствие към клиентите и техните семейства. Бихме имали най-голямо влияние, ако останем контролирани, гъвкави, любопитни, състрадателни и свързани.

  • Не слагайте етикет на децата като „търсещи внимание“!

       Вместо това: Опитайте да заместите „търсенето на внимание“ с „търсенето на връзка“! Да се чувстваш свързан е биологичен императив. В миналото хората са били обречени на гибел, ако са нямали връзка с племето си, затова природата е вградила търсенето на връзки в ДНК-то. За някои деца дори негативното внимание ги кара да се чувстват по-свързани, отколкото липсата на внимание, затова те използват поведения, които привличат вниманието по всички възможни начини. Осигуряването на постоянно внимание, дори когато поведението не отговаря на очакванията, ще повиши възможността за саморегулация.

  • Не предполагайте, че са мързеливи или разглезени!

      Вместо това: Помислете за функционалните умения, които са необходими за адаптивно поведение! Всеки има нужда да знае как да мотивира себе си, да предизвиква и поддържа поведение, да планира и извършва адаптивни отговори, да понася дискомфорт, да демонстрира контрол на импулсите си и да притежава гъвкавост в когнитивните и емоционалните си отговори. Това са умения, които учим през целия си живот и могат да бъдат предадени на децата, когато изостават в развитието си.

  • Не предполагайте, че работата над „поведението“ е извън обхвата на професионалните терапевти!

      Вместо това: Признайте си, ако нямате увереността, че имате необходимите умения да дадете на децата и техните семейства адекватна подкрепа под формата на привързаност, регулиране, комуникация, или сензорна интеграция! Ако е възможно, помогнете им да намерят някой в тази сфера, който ще погледне на това поведение като на отговор на травма, ще следва съвременния научен подход относно поведението и ще се учи от релационната невронаука. 

  • Не се опитвайте да направите всичко това сами!

        Вместо това: Обърнете се към колеги, ментори, приятели и любими хора, които биха погледнали на това със съчувствие! Бъдете внимателни със себе си! Правим най-доброто със знанията, които имаме. Всички се справяме по-добре, когато сме под контрол и се чувстваме свързани. Всички имаме нужда да се чувстваме свързани, за да се учим и растем. Всички имаме нужда от умението да сме състрадателни към себе си, а то се изгражда от чувството на състрадание, което е достигнало до нас от другите. Ако имате нужда да се почувствате свързани потърсете хора, които също гледат на другите по този начин! Тези контакти ще ви дадат възможността да станете по-уверени!

 

Източник: https://www.powerfullyyou.org
Автор: Ейми Левис
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Виктория Лилянова
Редактор: Дарина Димитрова
Photo credit: Freepik