гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

Запознайте се с учения, който има най-прекрасната работа - да изучава смеха на бебетата

Запознайте се с учения, който има най-прекрасната работа - да изучава смеха на бебетата

Петък, 13 Май 2022
Запознайте се с учения, който има  най-прекрасната работа - да  изучава смеха на бебетата Freepik

Бебетата започват да се смеят, преди да могат да говорят и този прекрасен звук може да послужи като силен източник за човешка комуникация и връзка, казва Каспар Адиман, изследовател в областта на психологията.

На този свят има само няколко по-приятни звука от бебешкия смях. Оказва се, че провокирането на смеха няма много общо с играчките или глупавите шеги. Всъщност, основната причина е по-проста и по-дълбока. Това твърди британският изследовател Каспар Адиман, който прекарва дните си в проучване на този прекрасен въпрос: Какво кара бебетата и малките деца да се смеят?

Бебетата започват да се смеят още преди да проговорят, което прави смеха един от най-ранните показатели за това как ние, хората, възприемаме света. Това е първото, което е заинтригувало Адиман, преподавател по психология на развитието в Голдсмитския университет в Лондон и директор на Лабораторията за изучаване на бебета в Голдсмит. Той искал да проучи как бебетата учат, но за разлика от учените, които работят с възрастни, "не можеш да задаваш въпроси на бебетата или да ги караш да натискат копчета", казва той.

Макар, че обикновено бебетата казват първите си думи на възраст между 9 и 12 месеца, проучванията показват, че те започват да се смеят много по-рано - още на 3 месеца. Адиман, който няма собствени деца, се вдъхновява от този факт и особено като наблюдава как сестра му се шегува и смее с малката си дъщеря. Той се замисля дали смехът не би могъл да бъде "нов начин да разберем за какво мислят бебетата".

Като първа стъпка в тази област, Адиман събира „наблюдения на родителите върху смеха на техните бебета„ (в изследването си той класифицира бебетата като деца до 30 месеца, или две години и половина). От септември 2012 г. до ноември 2013 г. те изпращат отговори на неговите въпроси: Кога бебетата им са се засмяли за първи път? Кои ситуации смятат за най-смешни? Кои играчки и игри са ги разсмивали най-много? Около 1500 майки и бащи от 62 страни по света - включително Филипините, Замбия, Уругвай и Австралия са отговорили а някои са изпратили кратки видеоклипове. Адиман се успокоява, когато те потвърждават, че децата им са започнали да се смеят на възраст три месеца.

Има една игра, която бебетата по целия свят намират за забавна. Сред претендентите за най-забавна игра са такива играчи, като издаването на глупави звуци или играта с кукли. Победител дори и в различните страни е ... peekaboo ( куку дзак). Аддиман бил силно заинтригуван. Той не смята, че силата на играта е само в способността ѝ да изненадва.

Защото, докато малките бебета могат да си мислят, че другият човек наистина изчезва, когато се скрие зад ръцете им и да изпаднат в луд кикот, когато скритият се появи отново, по-големите бебета, например двегодишните, не се заблуждават - и въпреки това продължават да го намират за абсолютно забавно.

Основен компонент, който подхранва ранния смях е споделянето. Това става ясно при лабораторно изследване на смеха при деца в предучилищна възраст. В рамките на експеримента Адиман наблюдава как децата на възраст между 2 години и половина и 4 години реагират на смешно анимационно филмче, когато го гледат сами, с още едно дете и в група. Децата се смеели осем пъти повече, когато били с друго дете, отколкото когато гледали анимационното филмче сами - въпреки че според тях, анимационното филмче било също толкова смешно и в двете ситуации.

Адиман очаквал, че детският смях ще се увеличи с увеличаване на компанията. Но интересното е, че децата не се смеели повече в голяма група, отколкото само с един човек.

Това му подсказало, че смехът е нещо повече от заразна реакция; вместо това той е "сигнал към някой друг, че е там", казва той. "Основната причина, поради която те се смеят е да съобщят, че намират това за смешно". Например, когато децата в предучилищна възраст гледали анимационния филм сами, понякога се оглеждали и се опитвали да уловят погледа на изследователя по време на забавните моменти.

Нуждата да общуваме със смях може да има дълбоки корени в развитието ни като вид, предполага Адиман. Еволюционната биология предполага, че това е начин хората да споделят с други хора - и по този начин да принадлежат към групата. Макар, че все още изяснява защо децата е трябвало да сигнализират за удоволствието си от анимационния филм на всеки, който е бил там, той смята, че това е свързано с идеята, издигната от антрополога и приматолога от Оксфордския университет Робин Дънбар, че смехът може да е заместител на по-ранното поведение на приматите - обгрижването. "Обгрижването е било индивидуално, неподправено инвестиране на време в някой друг", обяснява Адиман и е създавало доверие между членовете на групата, както и усещане за общност.

Смехът е труден за фалшифициране. Но макар, че не можете да се смеете с няколко души едновременно, можете да споделите смеха - и приятните чувства, които го съпътстват - с много хора едновременно. "Това е неподправен сигнал, който изпращате, когато сте в спокойна и комфортна ситуация", казва Адиман. Погледнато по този начин взаимното веселие може да служи както за социален отговор, така и за социална спойка: Смехът ви кара да чувствате принадлежност. И ако смехът е важно социално взаимодействие за възрастните, той добавя, че "това важи двойно за бебетата, които нямат толкова много други начини за общуване".

Ако peekaboo/куку дзак не успее, опитайте с гъделичкане - но моля, ограничете го до бебетата, които познавате. Важността на чувството за принадлежност обяснява друг резултат от първоначалното проучване на Адиман. В него гъделичкането е било най-популярният отговор на въпроса: "Кое е единственото нещо, което със сигурност ще разсмее вашето бебе?"

Макар, че физическият стимул е важен фактор, Адиман отново казва, че социалният контекст при гъделичкането е още по-важен. Той цитира не кой да е, а Чарлз Дарвин, един от първите учени, които изучават детския смях, който в своя труд от 1872 г. "Изразяване на емоциите при човека и животните" пише: "Малко дете ако бъде гъделичкано от непознат човек ще крещи от страх."

"Можете само да си представите как Дарвин излиза и си доказва това във викторианските паркове", шегува се Адиман. "Голям непознат мъж с брада, който се приближава към вас не би бил особено приятен" защото гъделичкането действа само "с човек, когото бебето познава много добре".

И така, какво наистина кара бебетата да се смеят? "Моят еднозначен отговор е "хората", казва Адиман. "Ако искате да го превърнете в две думи, това е "вниманието на възрастните". Или "човешка връзка". Вземете например peekaboo/куку дзак в сравнение с други игри, като издаване на смешни звуци или използване на кукли, това е, обяснява той, "чисто социално взаимодействие - наистина става въпрос за контакт с очите и връзка с бебето". Всеки, който е играл на peekaboo/куку дзак знае, че ключовият момент е, когато, както казва Адиман, "се връщате към зрителния контакт с тях и фактът, че продължавате играта е възхитителен и ги кара да се смеят". Смехът на бебето е неговият начин да сподели и да ви възнагради за това продължително внимание. "Те водят разговор с вас", казва той.

Но все още сме на стартовата линия на науката за бебешкия смях, казва Адиман. При следващото си проучване той иска да разбере, дали повтарянето на шега влияе на начина, по който се смеят бебетата. За тази цел той стартира научно изследване сред гражданите, използвайки платформа, разработена от Масачузетския технологичен институт. Проучването стартира през март 2019 г. и ще бъде отворено за поне четири месеца. Всеки, който разполага с уеб камера, може да участва в него. Следвайки сценарий, родителите изпробват различни шеги върху бебетата си като уеб камерата им записва взаимодействието; екипът на Адиман ще проучи видеоклиповете и ще провери как родителската ангажираност и времетраенето на шегата оказват влияние в процеса.

Сред другите въпроси, които се надява да проучи някой ден е: Как смехът на бебето играе роля в процеса на учене? Той смята, че смехът може да е израз на това, което психологът Михали Чикшентмихали нарича "поток" - радостно състояние, което включва внимателна ангажираност със задачата и чувство за контрол. Бебетата "изглеждат така, сякаш са щастливи, когато получат нещо ново", казва Адиман. Като се има предвид социалната сила на смеха, би могло да се окаже, че бебетата се смеят, за да възнаградят другите хора за това, че остават ангажирани в играта на учене и им помагат да напредват. Той добавя, че радостта им и помощта, която продължават да получават заради нея, са "част от това, което ги кара да продължат напред, за да овладеят следващото нещо, постепенно постигайки все по-голямо и по-голямо овладяване на познанието си за света".

Изследванията на Адиман са вдъхновили пиеса написана специално, за да накара бебетата да избухнат в смях. Режисьорът Сара Арджент от лондонския театър "Полка" иска да създаде пиеса за науката за бебетата за публика от… бебета, затова тя посещава лабораторията на Адиман, за да се запознае с работата му. В продължение на няколко месеца той и двама докторанти са били научни консултанти като са давали предложения, като например как да се използват пикабу/куку дзак и сапунени мехурчетата ("нашето тайно оръжие в лабораторията", както го нарича Адиман), за да се привлече вниманието на съвсем малките зрители на театъра.

В 45-минутната пиеса, озаглавена "Shake, Rattle and Roll" (Разклати, дрънкай и се търкаляй), която е поставена през 2016 г., актриса изследва среда, базирана на лабораторията на Адиман и играе с различни експерименти, включително със семейство гумени патици. Преди представлението, отбелязва той, актрисата лично се представила на всяко бебе в публиката, а след това бебетата не можели да откъснат очи от нея и се скъсали от лудориите ѝ. Той казва, че не може да си припише заслугата за това, че й е предложил да го направи, но неговата ефективност засилва значението на ангажираността, когато става въпрос за гъделичкане на децата. "Когато мислим за смеха, винаги мислим за това, какво беше смешно, каква беше шегата", казва Адиман. "Но всъщност в много случаи не е задължително да има шега."

Адиман признава, че заради работата си е станал добър "гледач на бебета". Той добавя: "Мисля, че мога уверено да кажа: "Да, мога да разсмея повечето бебета".

Юни 5, 2019 / Лорън Шенкман

Източник: ideas.ted.com
Снимка: www.gold.ac.uk
Превод за Център за детско развитие "Малки чудеса": Филка Караланова