гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

5 предизвикателства, пред които съм изправена заради лошата си краткосрочна памет

5 предизвикателства, пред които съм изправена заради лошата си краткосрочна памет

Понеделник, 12 Септември 2022

Може да е трудно да се живее с лоша краткосрочна памет. За мен е като да се возиш в кола по дълъг тъмен тунел. Знаеш, че имаш неща, които трябва да направиш, но може да е трудно да ги задържиш в мислите си достатъчно дълго, за да успееш да ги завършиш. Поглеждаш през прозореца и виждаш кола, която минава покрай твоята, но в тъмното фаровете ѝ изглеждат просто като ивица светлина. Докато те подминава, това е центърът на вниманието ти, а докато се движи покрай теб, си изцяло фокусиран върху нея, но след това те задминава и отново изчезва обратно в черното. За мен тази преминаваща светлина е нещо, което трябва да запомня да направя и времето, за което минава покрай мен, е времето, за което ще мога да съсредоточа вниманието си. Но когато вече не виждам колата и тя изчезне в мъглата на мозъка ми, това е - няма я. Забравих какво беше. Всичко, което мога да направя, е да изчакам и да видя дали отново ще мине покрай мен.

Ето списък от пет неща, с които се боря заради лошата си краткосрочна памет:

  1.  Ужасна съм в помненето на имена и лица.

Винаги ми е било ужасно трудно да си спомням имена и лица. Не съм сигурна какъв е проблемът. Може да има нещо общо с това колко често общувам с даден човек. Ако те виждам всеки ден и често се сблъскваме в кухнята на офиса, има вероятност в един момент да разбера как се казваш и да започна да си създавам представа  кой си като човек . Това, което ме дразни, е, когато хората идват при мен на работата ми и знаят коя съм, но аз нямам представа кои са те и защо започват разговор с мен, сякаш сме стари приятели. Това е една от опасностите да работиш в офис сграда със стотици хора в нея.

„Здрасти, Мариса! Как си?“ обикновено ми казват те.

 „Добре“, отговарям бавно, докато мозъкът ми прави умствени задни салта, мислейки си: „А ти си...?“

И за да се влошат нещата, човекът може да знае лични неща за мен.

“И как е малкото ти момиче?“

След това усмивката ми обикновено се разтяга в неудобна гримаса: „Добре, добре, благодаря. Знаете какви са 3-годишните!“.

В този момент обикновено намирам извинение, за да изляза от стаята, преди другият човек да разбере, че нямам представа кой е той. Странното в тези ситуации е, че никога не мога да си спомня да съм казвала лични неща на този човек преди, така че винаги се чудя - откъде знаят толкова много за мен? Служебни клюки? И доста често ми е твърде неудобно просто да ги попитам за името им или дори да питам някой друг кои са, така че, точно като в сцена от „Сайнфелд“, просто се усмихвам и кимам, докато разговорът приключи, за да мога да си тръгна.

  1. Когато забравя нещо, забравям напълно

Мога лесно да се разсея и незабавно да забравя какво е било и какво точно правех. Много често ми се случва под душа. След като изплакна и измия косата си, се навеждам, за да оставя флакона с шампоан, изправям се и веднага си помислям: „Измих ли си косата току що?“. Да, наистина става толкова бързо. Все едно мозъкът ви да бъде погълнат от мъгла. И когато се опитам да си спомня какво точно правех, какво откривам? Празно петно в съзнанието си. Споменът го няма. Все едно никога не се е случвало. Първите няколко пъти, когато това ми се случи, бях доста разстроена. Не можех да разбера как мога да забравя нещо толкова бързо. Случвало ми се е вече толкова много пъти, че просто свикнах. Това което правя е да потърся по пода на банята сапунена пяна и ако намеря, ще получа отговор на въпроса си. Да. Измих си косата. Добре е да се знае.

Защо съм такава? Нямам идея. Може да е малко притеснително, когато се случи. Трябва наистина да се съсредоточа, когато правя неща като приемане на лекарства, защото ако спра само за секунда и оставя мислите си да се понесат, ще загубя концентрацията си и след това ще се чудя: „Четири впръсквания от моето лекарство за астма ли взех току що или три?“. И когато мозъкът ви просто свие рамене и каже „Не знам!“, може да бъде адски стресиращо.

       3. Страх ме е твърде много, за да взема шофьорска книжка

Когато растях, просто предполагах, че един ден ще се науча да шофирам. Това е нещо като обред, нали? Всеки би трябвало да иска да го направи, нали? Предполага се, че това е голяма част от това да си възрастен. Но с напредване на възрастта започнах да мисля повече върху въпроса и осъзнах, че с моето слабо внимание и лош фокус може би не би било добра идея да седна зад волана на кола.

Искам ли да бъда по-независима? Разбира се. Но се познавам доста добре. Имам навика понякога да губя фокус, да се настройвам и да се унасям „в собствения си малък свят“, така че защо бих седнала зад волана на кола? Другото, което ме притеснява е, че имам лошо възприятие за дълбочина. Понякога си мисля, че нещата са по-близо, отколкото са в действителност, и не се справям много добре със стреса. Мразя идеята да нося отговорност и за другите хора в колата. Ами ако се объркам и загубя фокус за секунда и случайно мина на червено?

Много хора с диспраксия се борят с шофирането, но не всички се отказват напълно от него, както направих аз. Не съжалявам за избора си. Не смятам, че се предавам или не успявам да бъда възрастен. Просто съм честна със себе си. Не бих била добър шофьор.

  1.  Нуждая се от рутина, за да изкарам деня

Когато имате лоша краткосрочна памет, понякога може да се почувствате така, сякаш се състезавате със собствения си мозък. Винаги трябва да сте една крачка пред него, защото ако не внимавате за момент, той ще избяга покрай вас и ще останете да се чудите какво, по дяволите, се е случило. Разчитам на рутина, която да ми помага през дните, защото ако остана организирана, това ми помага да забравям нещата по-малко. Ако стана мързелива и не следвам рутината си, това може да е лошо за мен – наистина лошо. Обичам да ходя на фитнес няколко вечери в седмицата. Нося със себе си раница и бутилка вода всеки път, когато отивам. Моята рутина във фитнеса е да извадя някои неща от чантата си и да ги сложа в раницата си. Нося телефона си, iPod-а, iPad-а, ключовете и картата си за фитнес. Когато се прибера вкъщи от фитнеса, трябва незабавно да разопаковам раницата си и да извадя тези неща от раницата си и да ги сложа обратно в чантата си, защото ако не го направя, ще ги оставя там и ще ги забравя. Мразя когато го правя. И когато разопаковам раницата си, трябва да се уверя, че не забравям да извадя всяко едно нещо. Трябва да претърся всяка част от нея, за да се уверя, че имам всичко, защото понякога може да пропусна нещо, ако е под кърпа или в джоб с цип.

В миналото съм се прибирала от фитнеса и съм разопаковала раницата си, след което съм грабвала дамската си чанта, за да изляза, мислейки, че имам всичко в нея, само за да разбера по-късно, че съм оставила портфейла си вкъщи в раницата. Много се ядосвам на себе си, когато забравям неща. Това съсипва деня ми и може да ме разплаче. Но също така ме прави по-решена да се опитам да разработя по-добра рутина, за да не се повтори.

  1. Понякога може да бъде трудно да правя няколко неща едновременно

Ако сте като мен, може да ви е трудно да изпълнявате няколко задачи едновременно. Когато имам натоварен ден и имам много неща в ума си, често имам чувството, че мозъкът ми се опитва да жонглира с половин дузина неща наведнъж. Не мога да спра, за да се отпусна. Не мога да спра, за да помисля. Трябва да продължа, защото се страхувам, че ако забавя само за секунда, ще загубя фокуса си и нещо ще се изплъзне между пръстите ми и – опа! Ще изпусна яйце на килима.

Как се справям с многото задачи? Бележките помагат. Казвам на хората да ми пишат инструкции. Маркирам важни имейли или ги държа на цял екран на екрана на компютъра си, за да ми напомнят, че трябва да привърша с тях. Когато приключа с имейл, ще го архивирам в Outlook. Пиша и много бележки за себе си. Лепя малки бележки Post-it на работното си бюро и поддържам списъци, за да ми напомнят неща, които трябва да знам. Също така, трябва да записвам всяка една парола и ПИН, които трябва да знам, защото ако трябва да разчитам на мозъка си за тези неща, никога повече няма да мога да вляза някъде.

В заключение, не е забавно да живеете с проблем с краткосрочната памет, но не е и лошо. Това ме направи по-организиран човек и ме принуди да намеря креативни решения, за да се справя с проблемите си.

Източник: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Любка Димитрова

Photo credit: Freepik