гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

В обувките на “несръчното” дете

В обувките на “несръчното” дете

Четвъртък, 27 Юни 2019

Познавате ли хора с диспраксия?

Децата и възрастните, живеещи с това нарушение, са сред тези непривилегировани групи, които рядко получават разбиране за ежедневните усилия, които полагат във всекидневните си битки с, наглед рутинни за нас, дейности. С други думи, може би имате поне един такъв човек в обкръжението си, но дори не подозирате. Често това са хората, които бихте определили като “тромави”, “разхвърляни”, “разсеяни”, “несръчни”.

Какво всъщност представлява диспраксията?

По дефиниция, това е нарушение на планирането и автоматизирането на волевите движения, което се среща при деца и възрастни без интелектуални или обучителни трудности. Диспраксията не “отшумява” с порастването на детето, тя го съпътства през целия му живот, което прави усвояването на умения и стратегии за пълноценен живот с нея, изключително важна задача.

Как бихте се почувствали, ако полагате неимоверни усилия, за да пристигате навреме за работа, но въпреки това винаги закъснявате - губите портмонето или ключовете си почти ежедневно, изпускате и чупите телефона си, докато се опитвате да си извикате такси, не можете да определите по кой маршрут да минете, за да стигнете възможно по-бързо до офиса… а в един момент просто не знаете къде се намирате? И това не е просто един “лош ден”, това е животът ви.

Ето друга ситуация - с цялото си същество искате да се представите в най-добрата си светлина на интервюто за работа, или сте прекарали последната седмица в подготовка за важен изпит, но накрая сте сред хората с най-нисък резултат, а посланието на околните към вас е “Другия път се постарай повече…”. А вие наистина сте се постарали и то много повече от всички останали.

Проблемът на невидимите с просто око трудности е, че, заради тяхната “скритост”, остават незабелязани и всички усилия, които хората, живеещи с тях, полагат, за да функционират по един “нормален” начин във всекидневието си.

Хората с диспраксия изпитват трудности не само по отношение на двигателното планиране, фината и глобалната си моторика. Те се сблъскват с голямо количество значими други затруднения, които често остават на заден план, като в същото време именно те оказват най-силно въздействие върху живота и социалните им връзки.

Емоционалните трудности са сред подводните камъни, с които хората с диспраксия се сблъскват. В голямата си степен те са следствие от системните ежедневни неуспехи или затруднение по отношение на дейности, изискващи координация и планиране на серия от действия - връзване на обувки, шофиране, пресичане, подреждане на раница, обличане, къпане, отборни игри ...списъкът е дълъг. Съставянето и следването на план с дневни задачи е друго предизвикателство, което коства изразходването на значимо количество психична енергия и носи преживявания на стрес и фрустрация както при децата, така и при възрастните с това нарушение.

Системните неуспехи неминуемо водят до натрупване на неувереност и ниска самооценка, карат човек да се изолира и да се лишава от ценни социални преживявания, защото се страхува, че ще бъде сметнат за “глупав” и отхвърлен от другите. Много често това не е просто страх, а реално стечение на обстоятелствата, особено в детска възраст. Диспраксията прави човек “странен” в очите на околните, а когато странността не може да бъде разбрана, тя бива етикетирана, стигматизирана и отхвърлена. Хората са устроени така, че да се страхуват от това, което не познават и да го отблъскват, понякога по изключително жесток начин.

Децата и възрастните, живеещи с диспраксия, са не по-малко интелигентни от всеки друг, те много добре осъзнават неуспехите и трудностите си, както и невъзможността да внесат ред в хаоса около себе си. Именно това осъзнаване е и източник на силно психично и емоционално страдание, което е важно да бъде разпознато и адресирано от близките. Едва ли някой, който не е изпитал трудността от първо лице, може да си представи колко кураж и сила са необходими, за да встъпва човек във всеки нов ден с изправени рамене и смело вдигната глава, въпреки опита от неуспехите си.

При следващата ситуация, в която сте на път да се оплачете на някого колко “неангажирано”, “разсеяно”, “мързеливо” и “непохватно” е вашето дете, съседското дете или това от класа, в който преподавате, спрете за миг и помислете за невидимите битки, които то може би води със себе си и вместо да го съдите, помислете как можете да го подкрепите.