гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

Денят на бащата за тези, които не празнуват

Денят на бащата за тези, които не празнуват

Сряда, 24 Юни 2020

Преди няколко дни беше денят на бащата. За много от вас това е време за благодарност, радост, споделеност и обич. Или мъка по този, който вече не е до вас. За много от вас е време за картички, подаръци, силни прегръдки, прочувствени думи. Много от вас си спомнят този, който ги е превърнал в хората, които са днес, който ви е обичал дори в най-трудните моменти, който е обичал във вас дори тези ваши черти, които друг не би. Вдигал ви е при всяко падане, тичал е след колелото, след като е махнал помощните ви колелца, празнувал е успехите ви, опирали сте се на силното му рамо след най-жестоките си неуспехи. За много, много от вас, бащата е сред най-скъпите и незаменими хора в живота.

Но… има бащи, които никой не би искал да помни. Има бащи, за които е трудно дори да използваш думата “татко”. Има бащи, благодарение на които денят на бащата не е изпълнен с благодарност, а с болка… много болка. Болка от невидими рани, които се отварят отново и отново, при всеки повод, който ни подсеща, че ще носим тъгата от липсата му докато сме живи.

Как да ви кажа?... За мен този ден е просто мъчително напомняне, че винаги ще страдам по идеята за бащата, който мисля, че всяко дете заслужава, но не всеки има щастието да го има в живота си. Тази дата буди в мен гняв, болка, съжаление… Скърбя за този, който никога не съм имала и никога няма да получа.

Знам, че не съм сама. Знам, че има още много други като мен, за които денят на бащата е един от най-тежките дни в годината. Особено сега, когато в социалните мрежи ни заливат с картички, честитки, статии, прочувствени постове. И дори, когато си мислиш, че си го превъзмогнал и си се научил да се радваш за щастието на другите, това чувство е там… Като мъничко червейче, което те гризе отвътре и бавно пробива път, по който ще се отприщи цялата тази невъобразима скръб, която си мислил, че си скрил в най-дълбокото кътче на душата си.

Чувствам се напълно раздвоена на този ден. От една страна, защото искрено се радвам на приятелите си, които пишат толкова мило и искрено за бащите си. Радвам се, че са имали този изключителен късмет да се родят в семейство, в което са обичани и ценени. От друга страна, всеки път, когато видя тези постове, усещам как тежестта в сърцето ми става все по-трудна за понасяне.

Преди години се опитвах да се преструвам, че “всичко е наред”. Дори няколко години писах картички, които никога не изпратих. Помня толкова много години от детството си, в които правех от онези недодялани детски изненади като картина от листа или фигурки от ролки тоалетна хартия, които останалите бащи смятаха за безценни и дори ги пазеха на бюрото си. Моите завършваха в кофата, последвани от поредното грандиозно избухване за нещо дребно, като например разлято по пода мляко. Когато идваш от семейство, в което скандалите, боят и униженията са ежедневие, някак твоята представа за нормалност няма нищо общо с тази на останалите.

Признавам, че много пъти усещам как мисля с лъжлива носталгия за детството си и се опитвам сама да се накарам да повярвам, че всъщност ме е обичал, но не е знаел как да го покаже. Опитвах се да вярвам, че не е мислил всички обиди, които чувах… всички обвинения, всички намеци, всички ехидни и откровено подигравателни забележки, които ме караха да искам да изчезна… просто така, да се изпаря.

Опитвах се, наистина опитвах да му простя. Да го разбера. Да го приема. Да бъда в мир със себе си, и с неговото отношение към мен.

Опитвах, защото се страхувах. От какво, ще кажете? Да осъзная и призная пред себе си, че никога не съм била обичана. Че никога не съм имала никаква част в сърцето му. Всеки иска да бъде обичан и това осъзнаване, че ти не си, точно от най-важния мъж в живота ти... боли и не се приема лесно. Но и страх, че може би греша. Че може би очакванията ми са прекалено високи и той е един съвсем обикновен баща, а аз съм една неблагодарница, която не го заслужава. Както често самият той ме наричаше. И вина.. за всички тези противоречиви чувства, които изпитвах.

Днес знам, че имам всяко право да изпитвам тези емоции. Знам го по-добре от всякога, защото виждам пред очите си ден след ден как съпругът ми се държи с децата ни. Виждам как бърше сълзите им, как пее и танцува с тях, как ги завива вечер преди лягане, как ги прегръща, как ги кара да вярват в себе си, как ги защитава, как обезумява, когато някой ги нарани или застраши… как им прави бургери с личица в петък вечер, палачинки и какао в неделя. Виждам как жонглира с работа, сън, свободно време, за да ги заведе на училище, рисуване, пеене… терапевт. Но най-важното - чувам гласа му. Този глас, този тембър, тази интонация - мека и изпълнена с обич… Отеква в сърцето ми и го изпълва с щастие и благодарност заради късмета, който имат децата ми и скръб, заради самата себе си. Този глас и тембър бяха именно нещото, което ме накара да осъзная, че никога не бях чувала нещо подобно в детството си. Сигурно ви звучи абсурдно, но осъзнах, че никога не бях чувала тази топлота… никога не бях виждала тази нежност в очите на моя биологичен създател.

Знам, че много от вас ще се припознаят в написаното, защото не съм единствена. Е, как се предполага да оцелеем в този ден, в който нямаме нищо за празнуване? Как да се погрижим за раните си и да ги направим по-поносими?

Истината е, че не съм сигурна, че съм открила правилния отговор. Но знам, че:

  • Не сме неблагодарници.
  • Не сме неудачници.
  • Не сме грешка.
  • Размерът на дрехите ни, оценките ни в училище, грешките, които сме допускали, не ни определят като личности.
  • Думите на родителите ни не ни определят.
  • Вината не е наша и не сме направили нищо, с което да заслужим това отношение. Не е зависело от нас.
  • Не сме сами. Има много други като нас, които изпитват същото и дори по-лошо.


Години наред живеех с чувство за вина, с което не можех да се справя. Години терапия. И думите “Работата на всеки родител е да обича и да се грижи за детето си. Да го предпазва и да му дава кураж. Той се е провали. Наранил те е. Вината не е твоя.” Вината не е твоя… не е твоя… не е.. твоя. Тези думи звучат съзнанието ми, но ми отне години да им повярвам.

С ума си знаеш, че това е така. Но е толкова трудно да го почувстваш със сърцето си. Не можеш да го обичаш, след всичко преживяно. Но и не можеш да спреш да спреш да се мразиш и срамуваш… защото от всяко дете се очаква да обича родителите си. За това допринасят близки, роднини, познати, приятели. Невинен въпрос като “Как е баща ти?” и представата, че се прибираш да го виждаш по празниците или да му занесеш супа, когато е болен… остава забит в съзнанието ти и дълбае, дълбае… Но днес знам, че децата не са длъжни да обичат родителите си. Тази обич трябва да се спечели. И имаме цели 18 години, в които минута след минута я печелим или губим, в очите на децата си. Любовта на децата ни не ни се полага по право. Тя е привилегия, която заслужаваш, за която се бориш. И липсата на обич към родителите ни не ни прави “лоши”, не ни прави “неблагодарни”, не ни прави “чудовища” (да, и това съм чувала). Не позволявайте дори за секунда в ума ви да се прокрадне чувство за вина, че не го обичате.

И ако има някакво послание, което бих искала да изпратя на всички вас, за които денят на бащата е ден на болка и съжаление, то е:

  • Нормално е да чувствате гняв, разочарование и дори малко завист на този ден, а и всеки друг ден.
  • Нормално е да не ви се слуша за чуждите добри бащи.
  • Нормално е да ви се иска да крещите от болка и ярост.
  • Нормално е да сте тъжни, да ви се плаче, да чувствате тежест в гърдите си. Да ви се плаче толкова много, че да имате чувството, че ще се задавите в сълзите си.
  • Нормално е и да не чувствате нищо. Да искате да го изгоните от съзнанието си. Да не ви пука. Да не се сещате за него. Да не искате да го допуснете в ума си.
  • Нормално е да боли.
  • Нормално е да скърбите за бащата, който никога не сте имали.


И ето тук идва предизвикателството. Да не се оправдаваме. Да не се извиняваме. Да не съжаляваме. Да не изпитваме вина за нито едно от горните чувства. И дори да не ги крием, ако решим, че сме ОК с това да ги споделим със света или поне с близките ни хора.

А какво можем да направим, за да се чувстваме по-добре? Да се опитваме да избягваме емоционалните постове на приятелите си. Да, ние се радваме за тях и бащите, които имат или са имали, но нашите чувства са също толкова валидни.


О, и между другото, ако искате да напишете ИСКРЕНА картичка за Денят на бащата - давайте! Вероятно няма да е мила. Вероятно ще е дори груба. Или цинична. И със сигурност никой не мечтае да получи подобна. Но имаме право да я напишем.