гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4
тел. 0887 545 446

Когато изоставих очакванията си, станах майката, от която децата ми имат нужда

Когато изоставих очакванията си, станах майката, от която децата ми имат нужда

Сряда, 07 Април 2021

Когато се появиха нашите по-малки деца, дойде време да предефинираме идеята за „добрия родител“.

Когато най-малкото от шестте ни деца стана на 13 се почувствах така сякаш искам да се откажа да бъда родител. Първоначално обвинявах „пандемичната умора“, но истината е, че това чувство нарастваше в мен вече повече от година.


Бях приключила с печенето на сладкиши, както и с планирането на семейни излети. Бях приключила с влаченето на недоволни деца на почивка. Започнах да се шегувам с приятели, че вече не искам да ме наричат майка, а вместо това „духовен съветник“. Преди бях родител за пример, така че никога не си бях представяла, че ще се стигне до това.


Първите ми двама сина се родиха, когато бях на двадесет години. Те бяха това, което бихте нарекли “лесни за гледане деца”. Пишеха благодарствени картички, бяха отличници и пътуването с кола беше спокойно и тихо. С тях се чувствах като добър родител.


Когато станаха достатъчно големи, за да могат да си приготвят сами вечеря, със съпруга ми започнахме да мислим за бъдещето. Окуражени от това колко лесно отгледахме синовете си, направихме голяма крачка и осиновихме четири деца - братя и сестри.


На възраст от три до девет години, те ни привлякоха от момента, в който видяхме снимката с техните оптимистични усмивки. Когато ги срещнахме лично бяха толкова умилителни - деца, които обичаха да се гушкат и да ни следват из фермата, като веднага започнаха да ни наричат „мамо“ и „татко“. Разбрахме от социалния работник, ангажиран с техния случай, че са преживели сериозна травма, но си мислех, че като опитен родител с известни познания по детска психология, мога да им помогна да разгърнат потенциала си.


Нашето семейство беше шестото по ред, в което децата живееха, така че през цялата първа година те ни тестваха постоянно, за да се уверят, че ще останем с тях завинаги. В най-лошите дни си изпускаха нервите и ме удряха, чупеха мебели, тичаха към главния път близо до фермата ни. Бяха решени да направят така, че да ги изгоним, преди да се привържат към мен и съпруга ми.


Всичко това разклати доверието ми в мен самата като майка - роля, в която инвестирах толкова много. Като дете на 70-те години, бях отгледана от хипи родители, които ме караха да подписвам собствените си бланки за родителско разрешение като начин да се противопоставят на статуквото. Не държаха особено на график и ред в живота. И така, когато беше мой ред да имам деца, като донякъде ироничен акт на бунт, аз тръгнах по обратния път и в известна степен станах родител тип хеликоптер.


Реших да стана от типа майки, които се грижат усърдно за това да има достатъчно хартия за писане на домашни, достатъчно кексчета за всеки от съучениците, достатъчно чисти чорапи за цялата седмица. Нямах нищо против радостния хаос на семейния живот с двама сина, но ги бях научила да се държат прилично навън.


Тогава се появиха новите братя и сестри и значението на думата хаос се промени. Всичко, което мислех, че знам за това да си родител, вече сякаш беше неприложимо.


Въпреки че първоначалното тестване постепенно намаля и тяхната любов и доверие се увеличи, все пак имаше много инциденти, които ме изненадваха и смазваха. Едно от децата получава епичен пристъп в магазина, друго бяга от училище, всичките четири се затрудняваха да запомнят и най-простите неща: да затварят входната врата на влизане в къщата например. Беше натоварващо.


Няколко години след присъединяването им към нашето семейство две от по-малките ни деца бяха диагностицирани с разстройството на фетален алкохолен синдром (РФАС). Разбрахме, че и четиримата са били засегнати от злоупотреба с наркотични вещества и алкохол в утробата в различна степен.


„Спомням си момента, в който ми стана ясно, че е безсмислено да си перфектната майка.“


Канадската здравна организация определя РФАС като „мозъчна травма, която може да възникне, когато нероденото бебе е изложено на алкохол“ . Това разстройство е за цял живот с ефекти, които включват физически, психически, поведенчески и обучителни увреждания. Бяхме шокирани, но това ни помогна да осмислим толкова много неща, които преди много ни изумяваха.


Първоначално започнах да се боря с тази инвалидност, мислейки че, ако обяснявам достатъчно за последиците и напомням, в един момент измъкването от вкъщи през нощта, постоянните кражби и опашатите лъжи ще спрат. Методът на причинно-следствената връзка между нежеланото поведение и нежеланите последици все пак работи за първите ми две деца.


Но по-възрастните не бяха преминали през детството с мозъчно нарушение и ранна травма. Това, което бързо открих, когато удвоих усилията си да реша проблемите, създадени от РФАС, беше, че последното нещо, от което се нуждаеха по-малките ми деца, беше непрекъснато наказване и неодобрение. Открих, че те не приемат думите на неодобрение като изказани с любов, а като отхвърляне.


Докато опознавах по-малките си деца през следващите няколко години, старите ми родителски методи постепенно започнаха да се променят. Спомням си момента, в който ми стана ясно, че е безсмислено да си перфектната майка. Бях в мазето и ровех из кутия с декорации, които бях планирала да закача в къщата за някакъв празник. Бях уморена. Тази умора не можеше да мине с един уикенд почивка. Всичко, което можех да си помисля, беше “Какъв е смисълът?”. Затова се върнах горе, направих си чаша чай и вместо това прочетох книга. Никой не забеляза, че тези декорации така и не излязоха от мазето.


Няколко дни след това, когато синът ми се прибра с маркери, откраднати от училище за стотен път, вместо да говоря за последици, аз просто ги върнах на учителя. Не съм се карала- би се повторило независимо дали ще го накажа или не. Вместо това онази вечер похвалих сина си, когато той сложи чинията си в съдомиялната машина, след което гледах колко е горд от това.


Бях чувала да наричат хора „будисти“, които изобщо не са обвързани с будизма, но все пак клонят към някои от будистките практики. Тъй като и аз в известен смисъл съм будистка – най-вероятно една от ползите от това да те отгледат хипита – знаех много добре, че страданието възниква тогава когато искаме нещата да са по различен начин от този, по който всъщност са. Антидотът на страданието? Радикалното приемане на нещата такива каквито са.


Радикалното приемане означаваше да не очаквам синът ми, със забавено развитие, да се опитва непрекъснато и да се справя по-добре. Трябваше просто да го обичам като прекрасния човек, който е - дете, което дава дребни на бездомни хора и с любов се грижи за домашния си любимец - пиле. Това означава също така да отхвърля собствените си невъзможно високи стандарти по отношение на самата мен като майка на деца със специални нужди. Не трябваше да контролирам всичко, нито можех да го направя. Не се налагаше да правя нещата перфектно - и със сигурност не трябваше да „оправям“ децата си - трябваше да съм им на разположение, когато имат нужда от мен, за да ги изслушам и подкрепя. Трябваше да съм готова да вървя по течението на разхвърляния ни живот с голямо и красиво семейство.


И така, когато една от дъщерите ми, която има сензорно нарушение и тревожност, ми каза, че не може да се справи с това цялото ни семейство да я аплодира на церемонията по дипломирането ѝ в 8 клас, аз не се наложих. Това беше нейното завършване, не моето.


Направихме това, което тя искаше, като присъствах само аз и се измъкнахме веднага след като получи дипломата си. Нямаше групови снимки, въпреки че щях да се зарадвам на една за стената, защото и това я стресираше. Но се надявам, че споменът ѝ от този ден ще бъде, че нейните граници и желания са били зачетени.


Преди няколко дни ми се обадиха от гимназията, защото същата тази дъщеря, сега в 9 клас, обидила учител. Когато се прибра вкъщи, аз я посрещнах на вратата със строг поглед, но не за да ѝ чета конско, а само да я уверя, че следващата част не е по желание. Подадох ѝ чаша с горещ шоколад и ѝ казах, че ще излезем заедно на разходка.


В тишината на гората поговорихме за това защо е нагрубила учителя и до какви последици би довело това поведение, ако продължи. „Не искам да се опитваш да изглеждаш готина пред приятелите си в 9 клас, а след това да стигнеш дъното и да напуснеш училище в 10 клас с човек на име Змията“. Казах ѝ това в края на деня за подобряване на настроението. Едва след като беше осмислила събитията. Тя ме уведоми, че се тревожа твърде много и добави, че е била много стресирана този ден, но не би го направила отново.


Като родители нашата работа е да се борим за неща като правилни диагнози и обучителни средства за нашите деца, да следим какво правят и да им напомняме да вземат душ, за доброто на всички. Носенето на домашни кексчета на партита е хубаво нещо, ако имате време, енергия и желание, но това не е доказателство, че сте добър родител.


Да обичам децата си никога не е било най-трудната част.

Да искам всички останали да видят колко са прекрасни и въпреки това да им позволявам да се натъжават или да се ядосват в свят, който не винаги е бил мил с тях - това беше най-голямото ми предизвикателство.


След като вече 26 години съм родител, най-накрая разхлабвам хватката си. Това не означава да се откажете. Става въпрос да се отпуснете и вие, и децата ви и да преоцените кое е важно. Става въпрос да приемете всяко дете точно такова, каквото е и да го оставите да върви по собствения му път. Някак си надеждата идва от това.


Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елена Цветкова
Източник: https://www.huffingtonpost.ca