Защо възрастните и децата с ADHD (синдром на дефицит на вниманието с или без хиперактивност) имат силна мотивация и изпълняват добре някои задачи и никога не намират когнитивната искра за други?
Децата и възрастните с ADHD са различни, но има една прилика, която е валидна на практика за всички. Въпреки че изпитват значителни постоянни затруднения да се организират и да започнат да изпълняват много задачи, да се фокусират, да поддържат усилията си и да използват краткосрочната си работна памет, всички с диагноза ADHD обикновено имат поне няколко специфични дейности или задачи, за които не им е трудно да упражняват същите тези функции по нормален или дори чудесен начин.
Непоследователността в мотивацията и представянето е най-озадачаващият аспект на ADHD. Изглежда, че детето или възрастният с ADHD, които могат да покажат силна мотивация и да се фокусират много добре при изпълнението на някои задачи, би трябвало да могат да направят същото и за останалите задачи, които приемат за важни. На пръв поглед изглежда, че това е просто проблем, отнасящ се до липсата на воля. Ако могат да се концентрират за определена задача, защо да не могат да направят същото за други задачи, които са още по-важни? ADHD обаче не е въпрос на воля. Това е проблем с динамиката на химията на мозъка.
Един от моите пациенти веднъж ми каза: „Имам сексуална метафора, която можете да използвате, за да обясните какво е да имаш ADHD. Това е като да имаш еректилна дисфункция на ума. Ако задачата, пред която си изправен, е нещо, което те възбужда, нещо, което наистина е интересно за теб, ти си готов и можеш да действаш. Но ако задачата не ти е интересна, ако не те възбужда, няма как да си готов и да действаш. Няма значение колко си повтаряш: „Трябва, налага се.“ Просто не зависи от силата на волята.“
Скорошно изследване предлага значителни доказателства, че ADHD не се поддава на силата на волята, въпреки че в много отношения изглежда точно така. Когато хората със ADHD са изправени пред задача, която е наистина интересна за тях – не защото някой им е казал, че трябва да е интересна, а просто понеже наистина им е интересна в този момент – това възприятие, съзнателно или не, променя моментално химията на мозъка. Този процес не подлежи на контрол.
Предположението, че в основата лежи силата на волята, се основава на неразбиране на два фундаментални въпроса за това как работи човешкият мозък. Това предположение игнорира сложната и голяма роля на неосъзнатите емоции в процесите на мозъка, свързани с мотивацията. Освен това не признава критичното значение на работната памет за приоритизиране на задачите във всеки един момент.
Основната разлика между търсенето в Google и мотивацията на всеки отделен човек, отвъд очевидните разлики в размера на информационната база данни, е процесът, чрез който се определят уместността и приоритизирането на информацията. Google приоритизира въз основа на уместността на съдържанието и това колко често подобна информация е търсена от други хора. Основата, на базата на която хората приоритизират информацията, е емоцията, свързана със съзнателни и неосъзнати спомени, активирани от мислите и възприятията на индивида във всеки един момент.
Вашият емоционален мозък
През 1996 г. неврологът д-р Джоузеф Леду публикува книгата „Емоционалният мозък“, в която набляга на голямото значение на емоциите в когнитивното функциониране на мозъка. Той подчертава, че емоциите – предимно неосъзнатите – са мощни и критично важни мотиватори на човешката мисъл и действия. Това разбиране за съществената роля на емоциите във всички аспекти на човешката мотивация и поведение не е адекватно интегрирано в сегашното възприемане на ADHD.
Емоциите, положителни и отрицателни, играят критична роля в изпълнителните функции: иницииране и приоритизиране на задачи, поддържане или промяна на интереса или усилието, задържане на мисли в активната памет и избор да се избегне задача или ситуация. Докато Google показва търсения, въведени в търсачката, човешкият мозък реагира на качеството и интензивността на емоциите, свързани със спомените.
Много хора смятат, че емоциите включват само осъзнати чувства, които се ограничават до усещане за тъга, гняв, удоволствие, тревога и т.н., с които човек е напълно наясно и като цяло може да идентифицира.
Неврологията обаче показва, че осъзнатите чувства са само малка част от пъстрата гама от емоции, която съществува във всеки човек, за да мотивира изпълнението на различни дейности.
Неврологът д-р Хоакин Фъстър подчертава:
„Макар и да е възможно да сме напълно наясно с извикан спомен, по-голямата част от спомените ни остават неосъзнати.“
Често тези неосъзнати емоции си противоречат и ни карат да действаме по начини, които противоречат на съзнателните ни намерения. Противоречивите емоции под повърхността често ни правят неспособни да изпълняваме задачи, които вярваме, че искаме да изпълним, или ни карат пряко или косвено да участваме в действия, които вярваме, че не искаме да извършим.
Понякога човек смята определена задача за важна, искрено вярвайки, че иска незабавно да ѝ обърне внимание и да ѝ отдаде продължителни усилия, но въпреки това не действа по очаквания начин. Той може да продължи да отлага, занимавайки се с други задачи, които не са толкова спешни, или може целенасочено да се разсейва, като говори с приятели, сърфира в интернет, приема медикаменти или ляга да спи. Подобни противоречия придобиват смисъл едва когато осъзнаем, че емоциите, които ръководят мотивацията ни, често не са напълно осъзнати или си противоречат. Може да бъдем повлияни от емоции, които не знаем, че притежаваме.
Фактори на мотивацията
Основният фактор, допринасящ за способността на хората с ADHD да се фокусират добре и ефективно да изпълняват някои задачи, е проблем на предаването на сигнали през невронната мрежа. В продължение на много години е било прието, че хората с ADHD са склонни към недостатъчно освобождаване и синтезиране на невротрансмитера допамин в синаптичните връзки между невроните в мрежите, които отговарят за изпълнителните функции.
Много проучвания показват, че лечението със стимулиращи лекарства подобрява ефективността на невронната комуникация. Това повишено освобождаване и забавено синтезиране, но не подлежи на доброволен контрол. Това важи само за онези задачи, към които индивидът с ADHD проявява силен интерес. Засиленият интерес може да се дължи на това, че тази дейност му е донесла удоволствие или други ползи в миналото. Интересът може да бъде засилен и защото човек се страхува, че нещо, което очаква да бъде неприятно, е вероятно да се случи много бързо, ако не се заеме със задачата веднага. Дали поради очаквано удоволствие или страх, повишеният интерес генерира незабавно повишено освобождаване на допамин и поддържа нивата му дотогава, докато засиленият интерес продължава.
Вторият фактор, който влияе върху способността да се обръща внимание на едни задачи, но не и на други, е относителната слабост на работната памет, характерна за много хора с ADHD. Работната памет е от съществено значение за отчитане на приоритет на интересите ни по всяко време.
Социалнопсихологическите изследвания показват, че хората с по-голям капацитет на работната памет обикновено се справят по-добре с емоциите си, било то приятни или неприятни, без да бъдат прекалено вглъбени в тях. Хората с ADHD имат по-малка „честотна лента“ във функциите на работната си памет и е по-вероятно да имат повече затруднения от останалите при бързото свързване на различни спомени, имащи отношение към изпълнението или неизпълнението на дадена задача. По-малко вероятно е да погледнат на нещата по-мащабно. Те действат по-скоро като някой, който гледа баскетболен мач през телескоп и не може да вземе предвид останалото действие на терена, заплахите и/или възможностите, които остават извън обсега на тесния кръг на фокуса, който телескопът им предоставя.
Избягване на стресови ситуации
Курсовата работа беше трудна и Джим се затрудняваше да отговори на повечето въпроси, вероятно защото не беше прочел дори половината от текста, който учеха. Джим беше отлагал всякаква работа, свързана с подготовката през последните няколко дни. Беше зает с някакъв email от приятелката му. Тя му пишеше, че иска да се разделят, защото той в момента е твърде далеч, а тя срещнала друг.
В 2 ч. сутринта, след като се бори със задачата си няколко часа, Джим реши да подремне и да приключи като се събуди. Настрои алармата си за 4 сутринта. Когато алармата прозвъня, Джим отвори очи за момент, изключи я и заспа отново. Стана 5 часа по-късно.
Когат осъзна, че е проспал крайният срок, Джим се паникьоса. Професорът беше предупредил, че няма да приема закъснели курсови работи. Осъзнавайки, че със сигурност ще получи двойка за края на семестъра, Джим импулсивно реши, че не е готов да учи в колеж. Без да обсъжда решението си с никого, той събра багажа си и си тръгна за вкъщи, планирайки да остане там до следващата есен, когато вероятно ще опита отново да кандидатства.
Седмица по-късно, говорих с Джим за всичко това. Той сподели, че напускането на колежа е било най-доброто решение за него в този момент. Не криеше, че е бил развълнуван, че е отишъл в колеж, но се оказало, че работата е твърде трудна за него, така и не завързал никакви истински приятелства, а приятелката му и родителиту му му липсвали ужасно. Джим каза, че двойка за семестъра би означавало, че няма да успее да завърши годината, така че нямало смисъл да продължава с каквито и да било други предмети. Не виждал начин да се справи със ситуацията. Сподели също, че се надява, връщайки се вкъщи да си върне приятелката, но изглежда тя нямаше подобни планове.
Тук аз виждах модел, който Джим не беше забелязал. Джим се беше отказвал от много неща в миналото. Бързо започваше да се чувства несигурен и бързаше да излезе от всяка ситуация, в която усещаше опастност, че няма да се справи добре. Беше пристрастен към това да избягва всякакъв стрес колкото е възможно по-рано. От страх да не се провали.
След няколко месеца психотерапия, Джим успя да види, че това “случайно” успиване, липсата дори на опит от негова страна да обсъди ситуацията със своя съветник в колежа, неговото предположение, че му предстои сигурен провал, всъщност не бяха никак случайни и със сигурност не бяха най-добрите възможни избори за него.
Автор: д-р Томас Е. Браун
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Валентина Иванова
Редактор: Вероника Шербанова
Източник: https://www.additudemag.com