Възрастните, които са били подложени на насилие като деца, често имат трудности да управляват емоциите си и да прилагат стратегии за емоционална регулация. Трудностите им, от своя страна, могат да навредят на емоционалното развитие на собствените им деца.
Травмите в детството са свързани с много здравословни проблеми в зряла възраст. Изследване от Университета в Джорджия установява, че малтретирането в детството може да има отрицателни последици за децата на хора, които са преживели насилие или пренебрегване.
Да научите децата си как да управляват емоциите си е неразделна част от родителството. За хората, които са преживели насилие в детството, това може да се превърне в трудна задача. Често малтретираните като деца, може да се затруднят да идентифицират своите емоции и да прилагат стратегии за тяхното регулиране. Тази трудност може да навреди на емоционалното развитие на децата им.
Проучването, публикувано в Journal of Psychopathology and Behavioral Assessment, установява, че родителите с анамнеза за детско насилие или неглижиране, често имат затруднения да приемат негативни емоции, да контролират импулсивни реакции и да използват стратегии за емоционална регулация, наред с други проблеми, свързани с контролиране на емоциите. Освен това, много от родителите с трудности с емоционалната регулация предават тази черта на децата си.
„Родителите имплицитно и изрично учат децата си как да регулират емоциите си. Работила съм с малки прохождащи деца и когато ги обучавате относно техните емоции, можете да видите колко податливо е това умение“, коментира Кимбърли Озбърн, водещ автор на изследването и докторант в катедрата за човешко развитие и семейна наука.
„Много по-трудно е да обучиш някого да управлява емоциите си на по-късен етап в живота. Ако можем да разберем пътищата на предаване и рисковете от трудности с емоционалното регулиране по-късно в живота, тогава можем да използваме това изследване за превенция и да снабдим хората с по-добри умения, така че порочният модел да не продължава.“
Измерване на емоционалната регулация
Проучването се фокусира върху 101 младежи и техните преки настойници. Родителите попълват въпросник за измерване на детското неглижиране, травма и малтретиране, заедно с проучване, което преценява собствената им способност да контролират емоциите си. Изследователите измерват вариабилността на сърдечния ритъм на децата, установена мярка за емоционална регулация, в покой, и по време на стресова дейност, използвайки електрокардиограма, докато родителят им гледа.
Участниците от женски пол показват трудности с емоционалната регулация при стрес, независимо от историята на родителите им, свързана с детска травма или умения за регулиране на емоции. В същото време, момчетата са по-уязвими към трудностите с емоционалната регулация, когато родителите им също се борят с регулацията на емоциите.
„Мисля, че това говори за различията между половете, по които нашето общество разграничава емоциите при момчетата и момичетата“, казва Озбърн. „Нямаме данни, за да тестваме това, така че извличам повече от теорията и миналите изследвания, но мисля, че момичетата получават повече съдействие как да регулират емоциите си от учители, по-големи братя, сестри и връстници, отколкото момчетата. Така че, ако момчетата не получават това от родителите си, тогава те могат да бъдат изложени на по-голям риск от затруднения в саморегулацията.“
По-специално, родителите, които съобщават, че не могат да отделят негативни емоции, за да преследват целите си – например да свършат работа, въпреки че са в лошо настроение – са по-склонни да имат деца, които също имат затруднение да регулират емоциите си по време на стресови преживявания.
Моделиране на здравословни реакции при стрес
Въпреки че историята на детска травма не предопределя предаването на преживяванията от родител на дете, Озбърн казва, че това е нещо, което трябва да бъде взето предвид. Моделирането на навици – като да направите пауза, преди да реагирате на стресовa ситуация, за да прецените как се чувствате, може да допринесе много за обучението на децата как трябва да реагират на предизвикателствата.
„От най-ранна възраст, най-доброто нещо, което трябва да направите е просто да рефлектирате това, което детето изпитва“, казва Озбърн.
„Ако видите дете да плаче, вместо да кажете: „О, съжалявам. Какво се случи?“, можете да кажете: „Плачеш. Виждам, че си тъжен. Какво те натъжи?„ Това първо, определя емоцията за тях, така че им помага да я идентифицират, второ, насърчава ги да разсъждават върху случилото се и да кажат със собствени думи какво я е причинило.
„Подобно е на това, ако имате родител с алкохолизъм, може би сте се научили да стоите настрана от алкохола и може да искате да научите децата си да правят същото. Важно е да им кажете: „Ние сме склонни да не регулираме добре емоциите си, така че ще следим нещата заедно, за да сме сигурни, че по-късно това няма да се превърне в нещо по-вредно за теб..“
Източник: https://neurosciencenews.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Йоана Айкова
Редакция: Зорница Тодорова