Да отглеждате дете с екстремна енергия е постоянна борба. Кривата на обучителния процес е стръмна. Да се справяте със странните погледи от клиентите в магазина и от другите майки по време на тренировките по футбол, когато детето ви изпадне в необуздано състояние е едно нещо, но съвсем друго е, когато слушате нежелани съвети от близки хора.
Така че, дишайте!
Не е нищо лично.
По същия начин, както ежедневно трябва да си напомням, че синът ми не контролира действията си, когато се разстрои, така трябва да запомня, че хората предлагат съветите си от любов към семейството и сина ни. Те искат най-доброто за нас, но просто не разбират. Не могат да разберат, но това не е проблем. По всяка вероятност нямат представа колко самотно е да се отглежда дете като нашето. Просто се опитват да ни помогнат.
Преди при Бригс да започне да се наблюдава хиперактивно поведение, ние бяхме родители, които се възмущаваха от семействата с крещящи деца, паркирали пред фургони с крекери „златни рибки”, с деца, ядящи близалки преди даже да са стигнали до ресторанта…
Ако можех да върна времето назад, бих прегърнала тези майки. Бих отишла право при тях, бих избърсала лигата на детето от рамото ѝ, бих взела торбата ѝ с памперси, бих оправила разрошената ѝ опашка и бих я прегърнала толкова силно. Тя дава най-доброто от себе си, а аз не съм запозната със ситуацията ѝ. Те също не знаят нашата.
Нашият син започна да проявява такъв тип особено поведение още на 18 месеца. Бяхме помолени да го отпишем от градина и бяхме принудени да сменим четири различни предучилищни класа. Успяха да го диагностицират чак на 5-годишна възраст. Синът ни е невероятно дете – умен, чувствителен, обичлив, разумен и безкрайно забавен. Въпреки това, 90% от времето е мъчение за него, а за страничния наблюдател изглежда като умопобъркан, когато получи нервен срив.
Ето го и моя списък с най-важните 10 неща, които чуваме като родители на специални деца и какво да отговаряме, когато ни идва да викаме, крещим и плюем…същото, каквото биха направили децата ни:
10. „Трябва да бъде прегледан”
Наистина? Понякога ми се е случвало да се прехапвам, за да не извикам „О, това е гениално! Как не съм се сетила?” Но това не би решило нищо. Родителите, чиито деца не са като нашите си нямат и представа за старанието, отделено за часове в прегледи, уговорки с лекари, корекции на лечението и тестовете.
Също така, детето може и да има нужда от преглед, но последно, като проверих, хората, даващи този съвет не са нито доктори, нито терапевти, затова по-добре да не го споменават.
Отговорете така:„Може и да си прав/а. Ще трябва да минем и по този път, когато му дойде времето”.
В този случай една усмивка върши чудеса в името на собствения ни здрав разум. Ако вече сте преценили, че на детето му е нужна медицинска оценка, приемете забележката като напомняне да се свържете със специалист. Ако ли не, пропуснете я покрай ушите си. Това ще ви донесе успокоение вместо вина, че сте реагирали агресивно срещу някого, който е смятал, че ви прави приятелска услуга със съвета си.
9. „Само фаза е, ще го израсте”
Ако сте родител на проблемно дете, със сигурност сте чували тази добронамерена фраза. Повярвайте ми, молим се господин Непоискан-Съвет да казва истината. И все пак, когато сме подложени на ежедневни нервни сривове от страна на детето, „да го израсте” не е светлината в края на хипотетичния тунел, която отчаяно търсим. Ами ако не го израсте докато не влезе в гимназията? Или докато не се превърне във възрастен човек? Как изобщо ще се задържи на добра работа или ще срещне подходяща жена … и дори (ех) ще бъде добър баща самият той някой ден?
Повярвайте ми, този съвет не помага с нищо, тъй като грижата ни за дете се простира много по-далеч в бъдещето му. Притеснена съм, че може да се наложи да посещавам детето си зад плексигласова преграда някой ден.
Отговорете така: „Надявам се, че си прав/а”.
Честно е и би трябвало да ги успокои. После си припомнете, че имате сили да го направите – независимо дали ще отнеме 8 или 18 години.
8. „Момчетата са такива
Това ме побърква. Разбира се, момчетата са по-буйни от момичетата, особено докато са малки. Все пак, нито едно дете, момче или момиче, не се предполага да има поведение, подходящо за филма „Рамбо”, относно неща, които изглеждат незначителни за „нормално” мислещия. В тази връзка, никой родител не би трябвало да съди за такъв тип поведение, базирайки се на пола на детето.
Нашето момче е „екстремно” дете, което се нуждае от „екстремни” грижи. Дъщеря ни, която е бебе, засега изглежда пълна противоположност. Тя е много спокойна, винаги усмихваща се и даже рядко издава звук, различен от весело хихикане. Обаче, ако един ден реши да избута някое дете от пързалката просто защото, например, е вторник, ще си понесе същите последствия, каквито би понесъл и брат ѝ. Полът не диктува и не оправдава дадено поведение.
Отговорете така:„Вярно е. Такива са. Обаче, аз отглеждам нечий бъдещ съпруг и баща и ще го науча на уважение – и понякога това означава, че му трябва секунда да обмисли по-добро решение или начин на действие.“
Този отговор ще предизвика празни или изненадани погледи, но това е истината, така че ще им се наложи да се справят с нея.
7. Използвайте схема с награждаване! Похвалата винаги е по-добра от наказанието
Ако отглеждате „екстремно” дете, значи най-вероятно имате подобен на моя шкаф вкъщи. Преливащ от диаграми на поведението, стикери с форма на звезди, неизползвани жетони, карти с написани задължения и схеми с награди.
Нашият тип дете може и да реагира по-позитивно на похвали отколкото на критика, но е също толкова вероятно да получи нервен срив при похвали, колкото и при наказания. Мога да препълня стаята на сина си със стикери на Костенурките Нинджа и други награди и той пак ще намери начин да ги възприеме като опит за нападение, когато изпадне в криза.
Отговорете така:„Знаеш ли, това е страхотна идея. Откъде бих могъл/могла да купя нещо подобно?”
Погалете егото на предоставящия добронамерени съвети и подминете. Те не проумяват как изглежда един ден в живота на нашето дете. Да ги посъветвате къде да си сложат схемите със стикери може и да ви накара да се почувствате добре в дадения момент, но няма да доведе до справяне с проблема.
6. Просто му вземете всички неща! Тогава ще се научи да слуша
Ще почакам да се посмеете, ако сте родител на „екстремно” дете и четете това. Веднъж след поредния нервен срив, разчистихме стаята за игри на сина ми. Казахме му, че ще трябва да подарим всичките му играчки на друго момченце, което ще се грижи по-добре за тях. Той отговори спокойно: „Знаете ли, това е чудесна идея. И без това не харесвах нито една от тях.”
Обещайте им света или ги заплашете, че ще им отнемете всичко – „екстремните” деца не се трогват от това. Подобни деца изискват обгрижване, за каквото ви трябват каска и предпазно облекло.
Отговорете така:„Не сме опитвали да му вземем любимата играчка. Може да пробвате следващия път, като сте с него”.
С това не само ще им дадете отговор и ще се разсмеете вътрешно, но и ще се сигурни, че ще разберат грешката си в момента, в който решат да последват собствения си съвет.
5. По мое време направо ползвахме колана. На детето му трябва дисциплина
Повечето родители на „екстремни” деца са пробвали всяка тактика на дисциплиниране, известна на човечеството. Пробвали сме да го затваряме в стаята му, да му отнемаме привилегиите, да го наказваме по всички възможни начини и какво ли още не. Каквото и да се сетите – опитвали сме го! А детето най-вероятно ни е удряло и ритало, докато сме прилагали наказанието.
За деца като нашето това е точно „тръпката от лова”. Те обичат караниците. Веднъж прекрачите ли отвъд границата, наказанието вече е без значение за тях. Те вече са спечелили.
Отговорете така:„Иска ми се да беше толкова лесно, но не е. За съжаление, сега не е преди (да се приложи подходящ брой) години, иначе досега да сме овладели ситуацията”.
Повечето хора искат да помогнат, много от тях -добронамерено. Все пак, да бъдеш родител пред 50 години е било много по-различно, отколкото сега. Методите на възпитание също доста се различават Грижата за психическото здраве не е съществувала под формата, в която е сега.
4. Няма такова нещо като ADHD (синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието) или „екстремно поведение”. Всичко е резултат от лошо възпитание
Тази реплика кара мнозина, отглеждащи „екстремни деца”, да им причернява. Ако ме познавате лично, знаете, че аз отстоявам позициите си и защитавам това, в което вярвам – дори и с риск да звуча като луда. Все пак, много хора не виждат невидимите нарушения.
Да си родител на дете с ADHD, от аутистичния спектър, опозиционно поведение (ODD), сензорно нарушение, с поведенческо разстройство и тн. е съвсем различно от това да си родител на дете с видими физически проблеми. Затова, преди всичко, дишайте. Използвайте най-успешната си стратегия за успокоение – нали се сещате, като тези, на които учим децата си да използват.
Отговорете така:„Медицината и технологиите със сигурност са променили мирогледа на хората. Всяко дете е уникално и има нужда от различни грижи. Родителството със сигурност не си върви с наръчник за употреба. Просто се надяваме, че даваме най-доброто от себе си”.
Понякога да запазиш благоприличие и да подминеш с насмешка невежеството на други е най-доброто решение за всички. Вашето дете не е тяхно. Ако те са благословени с наследници, които могат спокойно да си четат или играят в продължение на часове, то това е страхотно. Но ние не сме. Усмихнете се и подминете преди мнението ви (обикновено изразено на висок тон и голяма доза жестикулиране) да ви докара до ареста.
Освен това, ако трябва да съм честна, преди синът ми да се роди, ми се е случвало да съм седнала в ресторант, слушайки крещящо дете и да си мисля „Определено бих го нашамарила, ако му бях майка”. Осъдителността ми към тези родители не е била базирана на познания за характера на детето им, нито пък върху способността им да се грижат за него. Понякога да реагираш така е просто човешко.
3. Ти си шефът! Не се предавай и не му давай да избира!
Да си родител на дете със силно волеизразяване, или в нашия случаи – на дете се поведенчески и нервни разстройства, е изпълнено с ежедневно взимане на важни решения. Да избера да се карам със сина си цял час за това, че трите нюанса на зелен камуфлаж, които е харесал, не се съчетават, или да го похваля за това, че се е облякъл сам и да го оставя гордо да се разходи от вкъщи до училище въпреки че изглежда безумно? Предпочитам да има мир, така че избирам второто, моля.
Отговорете така:„Някои деца могат да понесат да бъдат командвани. Трябва да избираме битките си.”
Този отговор е и прям, и искрен.
В нашия дом всеки ден се печелят и губят битки. Пролетите кръв и сълзи във връзка какво да се сервира на вечеря и кой час да бъде определен за лягане са по-скоро странични факти, когато се опитваш да опазиш детето си
Войната дали да се ядат пилешки хапки губи значение, когато се опитваш да обясниш на 5-годишния си син, че не е най-доброто решение да прескача малката си сестра, която спокойно си лежи на постелката за игра.
2. Има нужда от „тайм-ин” вместо от „тайм-аут”
„Екстремните” деца се справят с емоциите си по различен начин от останалите. Синът ни има нужда от време, за да се изговорят нещата. Обаче, когато е в срив или неконтролируем гняв, можеш да направиш „тайм-ин, аут, над, под” и т.н., но поведението му ще си остане същото.
Отговорете така:„Ако му дадем „тайм-ин”, мога ли аз да получа „тайм-аут”, докато ти удържаш крепостта?”
Повечето хора, даващи съвети в тази област, са от чувствителния тип.
Никога не съм била сочена като прекалено чувствителна или емоционална, но определено знам кое е най-добро за детето ми. Също така знам, че когато имам нужда от „тайм-аут”, за да си поема въздух и да се успокоя, го правя, за да мога да продължавам да съм насреща за сина ни. Повечето хора, които дават емоционален съвет, са прекалено чувствителни, за да издържат психически на това да бъдат родители на „екстремно” дете. Прегърнете ги! Най-вероятно имат нужда.
1. Престани да викаш и върши нещата по ефективен начин
Да крещя и да стигам до нивото на поведение на сина ми определено не е най-подходящият начин да възпитавам, което и да е дете, особено пък „екстремно” такова. Обаче, докато не разберете лично какво е да си опитвал всичко освен да седнеш върху детето, за да го предпазиш да не се нарани докато ви крещи, плюе, налага и рита, не можете да осъзнаете напълно чувството ни на абсолютна безпомощност. Това е следващо ниво на родителстване. Това не е Pinterest, който ви учи на нови умения, не е и печене на домашни бисквитки. Това е фаза на оцеляване.
Вкъщи сме сключили сделка да не си повишаваме тон и да се сменяме, за да може другият да поеме, ако първият се е изчерпал, но синът ни е на 5 г., а ние се занимаваме с това от 3 години и половина. Можете да си представите колко повече пъти сме се проваляли, отколкото успявали.
Отговорете така:„Опитваме се. В случаите, в които не повишаваме тон, са особено близо до пътите, в които губим битката. Благодарим за напомнянето, че можем да подобрим начина си на справяне!”
Това е труден, но верен факт за нас като родители.
1-А. Той няма нужда от медикаменти. Просто променете храненето му, използвайте етерични масла, изкарвайте го сред природата (да се добавят още хрупкави-ала-мюсли решения на проблема)!
През последната година опитвахме стратегии на успокояване, поведенчески терапевтични тактики, професионална терапия, терапия с разговори, терапия с игри, схеми с награди, тайм-ин, тайм-аут, пошляпване, каране, затваряне в стаята, отнемане на играчките, отнемане на привилегиите, 60-дневна изключваща диета, хиропрактор, болници, една двучасова педиатрична поведенческа медицинска оценка, седем училищни срещи – в момента провеждаме шести опит за медицинска намеса.
Отговорете така:„Това е процес. Никой родител не желае да дава на децата си лекарства без причина, но всеки добър родител е готов да направи всичко необходимо, за да посрещне нуждите на детето си – това е, което правим и ние.”
Пътят за нас и за много родители, отглеждащи деца с подобни разстройства, е много дълъг. Вече не сме родители на деца, чиито най-големи страхове са да не мигнат по време на училищната снимка или да не си скъсат анцуга в час по физическо.
Облекли сме брони, за да предпазим както децата си, така и себе си. Звъним на лекари, тропаме по вратите на терапевти, постоянно се допитваме до учители, директори и съветници, за да сме сигурни, че посрещаме нуждите на детето си. Обезоръжаваме аргументи, усмихваме се по време на родителски срещи и се борим с напиращите сълзи от погледите и непоисканите съвети на доброжелателните.
Водим тази борба всекидневно. Без почивка и без отмора. Няма изход за бягство. Няма обещание, че нещата ще тръгнат да се подобряват. Но да си добър родител, означава безпрецедентна подкрепа – това и правим.
Източник: https://www.additudemag.com
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Мари Степанян
Редакция: Николай Пенчев
Photo credit: Freepik