Отглеждането на едно невротипично и едно невроразнообразно дете ми помогна да разбера много по отношение на психичното здраве. По-специално, това ме накара да осъзная собствената си сетивна чувствителност, която някога пренебрегвах като обикновена моя странност.
Спомням си, че сетивната ми чувствителност започна в прогимназията, когато отказах да нося дънки, защото чувството на дънковия материал дразнеше кожата ми и го усещах като някакво притискане. Стана по-зле в колежа, когато моят приятел се опитваше да пусне музиката много силно в нашия апартамент и главата ми пулсираше силно. Не можех да се съсредоточа и се чувствах загубена, ядосана, и понякога даже изплашена. Не разбирах защо светът изглеждаше пълен с неща, които ще ме наранят, и затова започнах да се изолирам.
Докато синът ми не беше диагностициран с аутизъм. Тогава разбрах, че двамата споделяме много еднакви симптоми. Можех да разбера неговите сривове повече, отколкото моят съпруг можеше. Аз разбирах колко дразнещо беше да има лепкав сироп по ръката. Разбирах и защо не можеше да се справя с пищенето на брат си или защо не можеше да носи пуловер върху риза с дълги ръкави.
“Много години, си мислех, че съм странна, че страностите са от това, че израснах в стриктно семейство и от болестта ми като дете. Но се оказва, че нарушението на сензорната обработка се появява по много начини”.
Когато децата ми се смеят или са усилили звукът на телевизорът, не се чувствам добре. След като разговарях с моя терапевт, тя ми спомена, че е възможно да показвам някои симптоми на нарушение на сензорната обработка (НСО). Казано по-просто, това нарушение затруднява взаимодействието ви с ежедневната среда. То променя начина, по който мозъкът организира, приема и използва съобщенията, които се получават от рецепторите на тялото ни.
Отначало се притеснявах, че ако имам друг “лейбъл”, това ще ме направи по-лоша майка. Но когато разбрах, че нарушение на сензорната обработка ми помогна да съчувствам повече на децата си, това всъщност ми помогна да стана по-добра майка. Ето само няколко начина, по които сетивната чувствителност ми помага да стана по-добър родител.
Лесно мога да отгатна какво дразни синът ми с аутизъм/ADHD
ADHD и разстройството от аутистичния спектър имат много симптоми, които са сходни с разстройството на сензорната преработка. Поради това аз успявам много по-лесно да разпозная какво може да предизвика пристъп у синът ни, отколкото съпругът ми. Това ми позволява да се подготвя предварително и да предвидя кое би могло да отключи пристъп – като например сресване на косата или лепкави пръсти – както и да планирам как да избягвам тези ситуации.
Имайки сходни реакции например при ярки светлини, бързо мога да се ориентирам какво би могло да помогне на детето ми д се чувства по-комфортно в заобикалящата го среда, например като предлагам стратегии за справяне, които помагат на мен.
Например, може да ползваме пластилин вместо слайм, тъй като сензорният ми проблем е с лепкавата текстура, а не с мачкането. Това помага на мен и съпруга ми да подготвим различни варианти за децата си предварително. Разбира се и други родители без сензорни проблеми могат да усвоят тези умения, но интуитивното знание, породено от изпитването на сходни със синът ми симптоми, ми помага да реагирам по-бързо, отколкото човек без сензорни затруднения.
Мога да помогна да съпруга си да разбере начина, по който мислят децата ни. Нашите колективни усилия ни правят по-добри родители.
Съпругът ми е много проактивен родител и се опитва да разбере нуждите на нашите деца. Но понякога, когато имат емоционален срив (meltdown), той се чувства объркан и фрустриран. Тогава аз успявам да му обясня това, което децата не могат – като например, че би помогнало ако затъмни осветлението или намали музиката. Това му позволява да прояви емпатия към техните нужди и да се научи как да реагира по подходящ начин, валидирайки чувствата им.
Тъкмо миналата седмица мъжът ми и синовете ни играеха на гоненица, но имаше много писъци и крясъци. Големият ми син започна да плаче и да пищи, защото те бяха много шумни. Вместо да казва на детето ни, че всичко е наред и трябва да спре да плаче, съпругът ми осъзна, че то не се чувства добре и шумът нараняваше слуха му. Затова му предложи да си вземе антифоните, които предпазват слуха му от твърде високи и дразнещи за него шумове.
Този момент ме накара да се почувствам толкова горда, защото детето ми се почувства овластено да каже какво не беше наред и прието, благодарение на решението, което съпругът ми предложи. Това го накара да се почувства по-комфортно и му позволи да продължи да се забавлява.
Надявам се, че работейки заедно и опитвайки се да забелязваме ситуациите, които могат да предизвикат срив у децата ни, ние можем да се фокусираме върху позитивните умения за справяне и насърчаване на тяхната самостоятелност.
Не съм толкова раздразнителна, след като сензорната ми чувствителност ме накара да приоритизирам грижата за себе си.
Приоритизирането на грижата за себе си е положително за цялото семейство. Много пъти, реакцията при определени звуци предизвиква раздразнението ми – по този начин тялото ми казва, че нещо не е наред. Това е аларма, че трябва да се фокусирам върху намиране на решение, преди да стигна до нервен срив.
Преди, просто се бях научила да се справям с ефектите на моята сензорна чувствителност: сърцебиенето, когато децата ми крещяха или дискомфорта – граничещ с паника – когато се опитваха да ме стиснат в групова прегръдка, преди да се почувствам готова. Не исках да карам децата си да имат усещането, че ми причиняват болка, но сега осъзнах, че ако самата аз не адресирам собствените си нужди, в един момент ще рухна. Може да ми отнеме цял ден да се възстановя, а това означава да оставя съпруга ми да се справи. Сега мога по-добре да идентифицирам кога имам нужда да се отдръпна или да отделя време да се отпусна.
Научи ме винаги да валидирам чувствата на децата си.
Децата могат да бъдат много емоционални малки човеци и им се случва по-често да имат нервни сривове, които възрастните не разбират. Но след като разбрах моята сензорна чувствителност, се научих, че:
Дори да не разбираме напълно защо някой е разстроен, това не означава, че неговата реакция не е валидна.
За един възрастен, това че бисквитката се е счупила на две може да не е голяма работа, но за едно дете това може да е доста разстройващо. По-лесно ми е да се свързвам с децата си по този начин. Приятелите ми мислят, че е странно, че не мога да ям овесена каша или че не обичам да ме прегръщат, но аз знам, че е напълно нормално да не харесвам тези неща и това ми помага да разбера и валидирам чувствата на децата си, дори когато това, което ги тревожи може да изглежда глупаво. За тях, то е реално.
Светът сега изглежда много по-безопасен.
Когато станах майка за първи път, се почувствах изолирана и се страхувах да изляза сама. “Ами ако”-тата, които минаваха през ума ми и тревогите, че може да получа срив, ме накараха да се крия в дома си през повечето време. Но осъзнаването защо съм такава, каквато съм, ми даде силата да правя много повече с живота си и да усвоя умения за справяне, които ми помогнаха да бъда по-добра майка.
Ето няколко неща, които ми помогнаха тогава:
– Никога не пропусках терапия
– Използване на антифони (шумоизолиращи слушалки) и тежко одеало, когато се чувствах претоварена.
-Купуване на сензорни играчки за децата ми (и за мен), които ни помагат да се фокусираме и да се отпуснем.
– Срещата с дразнителите, които могат да отключат срив, но в контролирана среда и за кратък период от време. Например – пипане на слайм.
– Открита дискусия по темата с членовете на семейството и с приятелите.
Източник:https://theeverymom.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Венелина Дракалийска