Да се отнасяме към децата като към хора

Да се отнасяме към децата като към хора

Понякога забравямe колко радикални са нашите представи за малките деца. Забравям, че не всеки се доверява на децата, макар че повечето хора твърдят обратното. Забравям, че повечето възрастни са убедени, че децата трябва да бъдат наставлявани, заставяни, надхитрявани, или иначе казано, манипулирани да постъпват „правилно“, дори искрено да вярваме във вродената детска доброта.

Забравям, че извън нашия тесен кръг, възрастните гордо заявяват, че искат „децата да бъдат просто деца“, докато всъщност с поведението си показват, че не могат да си представят децата да се развиват без непрекъснато мъмрене, поощрения от сорта „добра работа“, или даване на непоискани съвети. Повечето хора си мислят, че се разбираме по отношение на децата, но като се разговорим, започват да осъзнават, че това, за което ние говорим, звучи радикално.

Става въпрос за радикалната идея, че децата са напълно завършени хора и им дължим уважението и правата като на всички останали хора. Ако се държим към възрастните с недоверие, ако се опитваме да ги наставляваме, заставяме, надхитряваме, или с други думи, манипулираме, ако ги мъмрим, хвалим пресилено, или им даваме неизпросени съвети, то обикновено ни смятат за изключително неприятни хора. И въпреки това, мнозина от нас, може би повечето от нас, живеят в свят, в който подобно поведение към децата, се счита за нормално.

Имат ли нужда от нас децата, когато са малки? Разбира се! Те се нуждаят от нас, както семената се нуждаят от градинарите, защото градинарите разрохват почвата, защитават семената, и ги поливат достатъчно. Но що се отнася до растенето, никненето, разлистването, пъпкуването, разцъфването, и оформянето на плодовете – това зависи от самото растение.

Тези дни прекарвам повече време извън нашия тесен кръг, общувам с възрастни, които изглеждат като че ли искрено желаят да постъпят правилно по отношение на децата, да направят повече за тях, но са попаднали в задънена улица, заради остарелите си възгледи за това какво са всъщност децата.

Те си нямат представа, че от историческа гледна точка, това, което считат за нормално, т.е. че децата трябва неперкъснато да правят това, което големите им казват, трябва да стоят мирно, трябва да прекарват дълги часове в затворени пространства, че детското ежедневие се задвижва от някакъв график вместо от тяхното детско любопитство, всичко това всъщност не е нормално.

Наскоро имах среща с партньори, които имаха интерес да инвестират в образователни проекти. Техните собствени деца бяха посещавали т.нар. кооперативна предучилищна подготовка, в която няколко семейства наемат група учители да подготвят децата им за училище по учебен план, разработен и приложен с общи усилия. Аз самият бях преподавал в подобен формат в продължение на 20 години. Един от тях ми каза: „Първият ден, когато помагах в предучилищната, се включих да помагам в играта на децата с конструктор. Учителката ме потупа по рамото и ми каза, че това е начинание на децата, а не мое. Тогава ми просветна за първи път.“

Аз познавам учителката. Мога да си я представя в онзи момент. Самият аз съм бил в подобна ситуация много пъти, дори с възрастни, които са доказани професионалисти в работата си, решили да прекарат един ден в класната стая благотворително. Този подход, толкова простичък и очевиден за онези от нас, които са посветили живота си на прогресивната идея за обучение по метода на играта, все още се счита за радикален от повечето хора. Понякога мисълта за промените, необходими, за да се приложи този метод, изглежда поразителна. Кара ме да поискам да се върна в нашия тесен кръг и да си кротувам, посвещавайки вниманието си на децата, чиито родители разбират този подход. От друга страна се чувствам окрилен, когато тази радикална идея с лекота „отваря очите“ на другите, така както се случи с мен, когато тръгнах по този път преди повече от две десетилетия и така продължава и до днес.

Повечето от това, което съм научил от и за малките деца през последните две десетилетия, се свежда до „пренаписване“ на съвременните уроци по родителски грижи, школовка, и детските способности. Открил съм, че за да отдам дължимото на децата, трябва да се откажа от пълния контрол, да млъкна и да слушам, да не им преча, и да ги обичам. Установил съм, че винаги когато съм изправен пред предизвикателство, когато нещата не вървят добре, отговорът винаги се намира в това, да се отнасям към децата като към хора.

Превод за център за детско развитие “Малки чудеса”: Зорница Цонева
Източник: https://teachertomsblog.blogspot.com
Photo credit: Freepik