Мисля, че повечето от нас се считат за хора от типа „чашата е наполовина пълна“.
Винаги съм била повече оптимистка, като това се затвърди още повече, докато седях в една университетска зала преди около двадесет години, в час по философия. Нашият учител обсъди два основни възгледа за човечеството и как тези възприятия притежават потенциала да повлияят на нашето мислене. Ставаше въпрос за следните твърдения – хората по своята същност са добри, но понякога правят лоши неща ИЛИ хората са по своята същност са зли и понякога правят добри неща.
Поглеждайки назад към детството, винаги съм бил склонна към оптимизъм. Но също така, като консултант по психично здраве и гледайки света през очите на моите клиенти, пълен с човешка сложност и болка, се разшири убеждението ми, че в по-голямата си част всички правим най-доброто, което можем с това, което имаме, докато се движим през този сложен свят.
Един от любимите ми цитати, илюстриращи тази концепция, е от писателката Харпър Лий в известната ѝ книга „Да убиеш присмехулник“.
„Никога не разбираш истински човек, докато не разгледаш нещата от неговата гледна точка… докато не влезеш в кожата му и не се разходиш из нея“.
Това схващане е брилянтно напомняне, че човешките същества са сложни и са нещо повече от обозрим набор от поведение, което трябва да се оценява отвън.
Как това е свързано с възпитанието на детето?
Вярвам, че често забравяме да разширим нашето мислене към разбиране и състрадание на групата човешки същества, които са най-уязвими и най-много се нуждаят от това – децата.
Не успяваме да осъзнаем, че когато става въпрос за поведението на детето, там има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Перспективата е всичко, когато става въпрос за възпитание на дете
Защо, когато става въпрос за малки човечета и поведението, което показват, ние сме си позволили да приемем най-лошото?
Когато детето плаче, то хленчи.
Когато детето спори, то проявява неуважение.
Когато едно дете не слуша, то е непослушно.
Когато едно дете има емоционален срив, то се държи като нахалник.
Ако кимате с глава в знак на съгласие с тези фрази и си мислите: „Е, да!“, тогава съм принудена да попитам:
Има ли моменти, когато вие като напълно зрял възрастен с напълно зрял мозък (способен на логика и разум) сте хленчещи, спорещи или имате емоционален срив?
Ако се вгледаме по-отблизо, можем да видим, че тези „детски“ поведения са човешки поведения. На децата просто се налага да ги практикуват много по-често, защото все още не са научили по-ефективен начин да задоволят нуждите си или все още не са преминали през развитието, необходимо за практикуване на по-добра стратегия за справяне с определен проблем.
Как това променя начина, по който възпитаваме детето?
Ако му поставим етикетите „палаво, нахално и хленчещо“, като че ли ние, възрастните, повече персонализираме поведението на детето, а не се замисляме какво всъщност се случва с нашето дете, защото истината е, че поведението на децата не се случва изолирано, както между впрочем и нашето поведение.
Поведението играе важната роля да помогне на детето да се справи с основна нужда и точно това е нещо, което пропускаме, когато става въпрос за възпитанието на дете.
Да разберем какви са нуждите, които лежат в основата на поведението на нашето дете, променя правилата на играта и ни позволява да го възпитаваме и направляваме 100 пъти по-ефективно.
Ами ако…
Хленчещото дете не е нахалник, а просто има нужда от повече сън.
Дете, което нарича своя брат или сестра глупав, не е злонамерено, а страда от ниско самочувствие.
Предизвикателното поведение не е неуважение, а търсене на граници, за да си осигури чувство за сигурност.
Малко дете, което удря новото бебе, не е чудовище, а чувства ревност и самота и отчаяно се нуждае от засвидетелстване на близост.
Дете, което страда от емоционален срив, не е лошо, a уплашено.
Дете, което продължава да става от леглото през нощта, не се опитва да съсипе живота ни, а търси утеха за своето безпокойство и притеснения.
Малко дете, което многократно хвърля храна на пода, не се старае да ни изнерви, а търси граници, за да си осигури безопасност.
Ученик, който има затруднения с домашното ежедневно, не е мързелив, а има проблем в развитието.
Детето от детската градина, което се нахвърля върху другите, не е непослушно, а има проблем със социалните умения.
При наличието на стотици променливи фактори в растежа и развитието на нашето дете, можем ли наистина да си позволим да не се интересуваме какво води до определено предизвикателно поведение?
Толкова ли сме уверени, че поведението на детето произтича от съзнателен избор и от избора му „да бъде непослушно“?
Или просто така е по-лесно за нас?
Разбира се, ние всички се стараем да научим детето си кое е правилно и кое грешно. Ако искаме да направим това както трябва, не можем да си позволим да не се поинтересуваме какви са първопричините за определено поведение. И това е важно, тъй като нашите мисли и изводи относно поведението на детето задават посоката на нашия метод за възпитание и от това зависи колко добре то ще възприеме това, на което се опитваме да го научим.
Възприемането на определено поведение на детето като лична обида, драматично променя начина, по който ние реагираме и води до възпитание, базирано на емоционална реактивност, вместо на такова, породено от предизвикано осмислено поведение (положително възпитание).
Непослушното дете заслужава да бъде засрамено и упрекнато. Дете, което се бори да задоволи основна нужда, правейки най-доброто, което може с уменията, които притежава, заслужава състрадание и напътствие.
Какво пропускаме, когато реагираме на поведение, вместо да отговаряме на нуждите?
Когато приемаме поведението на детето си лично и му приписваме негативни намерения като родители, вероятно пропускаме важно умение или предизвикателство, за което детето ни се нуждае от подкрепа и в този момент. И напълно загърбваме същността на възпитанието на детето – обучението и напътствието.
През последните векове ние успешно изкривихме значението на възпитанието в нещо, което не е. В най-истинската си форма да възпитаваш означава да обучаваш, а не да наказваш или да санкционираш.
Правенето на крачка назад, за да се обмисли каква нужда изразява поведението на детето, преди да се реагира на това, което е на повърхността, води до много ползи за поведението на вашето дете в момента, а също и за бъдещото му емоционално благополучие.
- Поддържането на добрите модели на умения за емоционално регулиране на децата (моделите са най-добрият учител) е най-добрият начин да помогнете на ядосано дете.
- Да “даваме сигурност” на нашето дете, като му натякваме неговите слаби страни, няма да ни облекчи нервите (и твърде многото власт предизвиква безпокойство у децата).
- Поставяне на ограничения и граници за нашето дете по твърд начин, но с респект, увеличава шансовете то да слуша и разбира смисъла на нашите напътствия в дългосрочен план (никой не се учи по-добре, ако бъде унизен, тъй като човешкият мозък буквално се изключва, когато се почувства под заплаха).
- Осигуряването на пространство за решаване на проблеми и откритата комуникация учат детето ни на важни житейски умения (често забравяме да научим детето си на уменията, които ще трябва да приложи, за да направи по-добър избор следващия път).
- Поддържането на постоянна връзка с детето ни позволява да имаме авторитет в неговия живот (никога не можем да контролираме истински друго човешко същество, но можем да му окажем влияние, ако не разрушим връзката си).
- Защита на самочувствието и увереността на нашето дете (децата научават, че допускането на грешки означава, че са хора, както и колко е важно да поемат отговорност, да вървят напред и да се учат от грешките си).
- Въвеждане на естествени и пропорционални последствия с цел по- ефективно възпитание, вместо използване на срам и вина, които имат токсични странични ефекти (могат да сработят за промяна на поведението в момента, но водят до безпокойство и ниско самочувствие в дългосрочен план).
- Осигуряване на здрави бъдещи взаимоотношения чрез изграждане на реципрочна динамика на разбиране и уважение (ако израснем като контролирани и неуважавани личности, е вероятно в бъдеще да търсим взаимоотношения, в които сме контролирани и неуважавани).
Възпитанието на дете никога не е лесно.
Заети с това да ги изкъпем и да им приготвяме, като че ли безкрайно училищни обяди, е лесно да изгубим от поглед факта, че детето ни в този момент всъщност има трудности с нещо, то няма нищо против нас, а поведението му в определен момент изразява някаква негова нужда.
Гладен съм.
Самотен съм и имам нужда от повече време с теб.
Смазан съм от 8 часа в детската градина днес.
Възпитанието и осигуряването на подкрепа на едно истинско човешко същество, за да го подготвим да стане успешна личност някой ден, е адски тежък товар и понякога поведението на децата наистина се възприема като лична обида в края на дълъг ден, защото и ние самите сме просто хора.
Вярвам, че трябва да се отнасяме към децата си със същата благост, която бихме искали да изпитаме и ние в най-лошите си мигове и в най-трудните си дни, защото когато влезем в тяхната кожа и се поразходим из нея известно време, виждаме, че да си дете, което расте, въобще не е лесно.
Ако добавим и търпение и любопитство към нашия подход за възпитание на детето, ние отваряме възможността да подкрепим своето дете много по-ефективно не само с цел подобряване на неговото поведение,но и за защита на нашите ценни взаимоотношения и неговото добро бъдеще.
Със сигурност няма такова нещо като перфектен родител, но има родител, който прави всичко възможно, за да разбере нуждите на своето уникално дете и се стреми да им отговори по възможно най-добрия начин всеки ден.
P.S.Ако искате да възпитавате детето си без срам, обвинения и токсична негативност, но не знаете как… аз съм се погрижила за всичко.
Автор на статията е Анджела Пруес, детски психолог, терапевт по детско развитие и игрова терапия и специализиран семеен консултант. Майка на 3 деца, две от които със специални нужди и автор на множество статии в престижни издания и сайтове, както и на сайта Рarents with confidence (Уверени родители)
Източник: parentswithconfidence.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Валентина Иванова
Photo credit: Freepik