Майкъл Морпурго – защо любовта към писането е по-важна от граматиката

 Майкъл Морпурго – защо любовта към писането е по-важна от граматиката

Майкъл Морпурго е световноизвестен писател, поет и драматург. Автор е на много книги за деца, а сред най-известните му произведения са „Костенурката Занзибар“, „Боен кон“ и „Историята на редник Пийсфул“. Той работи като начален учител, преди да започне писателската си кариера и в тази статия споделя защо, според него е по-добре да загърбим задължителните уроци по граматика, морфология и правопис и да отключим креативния потенциал на децата.

Като дете изобщо не обичах да чета. Като учител обичах да го правя, а сега като читател го обожавам. Но бях отблъснат от тази идея много рано.

Преди няколко години трябваше да направя тест по английски за ниво 2 (тест по английски за деца от 7 до 11 години). Дори не искам да ви казвам как се справих, но не беше добре. Намирам понятия като „наречия” и „подчинени съюзи” за изключително абстрактни и трудни за разбиране. Но всички ние сме заседнали в ерата на Майкъл Гоув (б.р. бивш министър на образованието на Великобритания) , в която децата са обучавани да анализират езика по начин, който според мен ги ограничава и потиска, вместо да насърчава креативността им. Затова бях много щастлив да открия, че някой е направил подробно проучване на тази част от образователните реформи на Гоув – Лондонският университетски колеж и Йоркският университет са установили, че фокусът върху граматиката в началните училища не подобрява писането на 6-7-годишните деца.

Когато бях начален учител през 70-те, в селце на име Уикхамбро, точно до Кентърбъри, ние бяхме освободени от това бреме. Можех да се концентрирам върху окуражаването на децата да намерят собствените си гласове. Това е ролята на грамотността – да изразиш мислите си, да откриеш музиката в езика, удоволствието от четенето и целия интерес, знания и разбирания, които можем да натрупаме. Грамотността не е анализът на изречение – той идва по-късно.

Когато четете на децата някаква история, те ще изберат книга от същия автор или книга на подобна тематика и ще продължат четенето сами. Аз исках да развия тяхното писане, като им казвах: „Вижте, Роалд Дал някога е бил на вашата възраст. Седнал е и е написал първата си история. Защо ние не напишем нашите?”. Никога не бих ги накарал да седнат пред празен лист хартия и да им кажа: „Хайде, пишете”, нещо, което се случва отново и отново по време на тестовеи изпити в цялата страна. Това е невъзможна задача за едно дете. Трябва да го вдъхновите, да го стимулирате по някакъв начин.

Ние ходехме на дълги разходки до природния резерват и гледахме мълчаливо чаплите, скрити в тръстиките. После се връщахме и описвахме как сме се почувствали от видяното. Някои деца бяха по-описателни, повечето бяха дълбоко замислени. Но всяко едно от тях започваше да открива своя писателски глас. Не бяха притиснати от нещо, на което се опитвам да ги науча.

Този подход е обратното на това, което ме обучаваха в основното училище „Сейнт Матиас” в Лондон, което беше ориентирано към наказанията. В класната стая цареше страх, а граматиката и пунктуацията бяха част от причината. Сега е прекрасно училище, където добротата и креативността вървят ръка за ръка.

Произхождам от доста начетено семейство. Всяка вечер майка ми, която беше актриса, ме приспиваше с книга. Тя се ръководеше от инстинкта, че ако дадена поема или история ѝ харесва, иска да ми я разкаже. Така че любовта към историите ми беше предадена от майка ми. Но след това, в началното училище разбрах, че думите не са за разказване на истории, музика или забавление. Те са свързани с правописа и пунктуацията, а ако ги объркаш, си загазил.

Не исках да ме задържат след училище, но често се случваше. Открих, че колкото повече червени точки трупах, толкова повече ме беше страх. А когато се страхуваш, не се справяш добре. Знаех, че съм много добър в разказването на лъжи, но разбрах, че мога да бъда разказвач на истории едва по-късно, когато станах учител.

На Световния ден на книгата тази година един ученик ме попита: „Правиш ли грешки понякога?” Разбира се, че греша. Когато работя върху собствените си книги, често казвам нещата по-небрежно, разговорно дори. Добрите редактори ми напомнят доста категорично тези грешки, което е чудесно – това е начин да подобря и прецизирам това, което вече е налице. Правописът ми не е много добър, понякога се срамувам от това. Моят внук може да пише по-добре от мен. Но това е само една моя страна, която има нужда от подобрение. На 78 години имам много време да го направя.

Казвам на децата да разгледат ръкописите на писатели, много по-велики от това, което аз някога ще бъда, и да видят броя задрасквания, които правят. Децата се притесняват, че няма да го напишат правилно и това е част от проблема. А всъщност е много забавно да разказваш история. Тази сутрин работих върху една нова. Започнах деня с мисълта, че ще бъде уникална история. Написах 3 или 4 изречения, но не звучаха много добре, затова ги задрасках. Това е част от процеса – трепериш, докато не откриеш правилния тон и сякаш някаква пътека се отваря през храсталака пред теб и намираш пътя, по който да тръгнеш. Постоянното безпокойство, че изречението, което сте написали, не е правилно, няма да ви помогне.

Израснах с хора, които ми казваха: никога не започвай изречение с „И”. Започвам огромен брой от моите изречения с „И”. И не се опитвам да си го върна на някой учител по английски, който съм имал, когато съм бил на 10. Макар да осъзнавам, че може да се прекали с тях, понякога има много добра причина за такива изречения. И понякога има много добра причина да има запетая, а не точка. Въпрос на преценка е, а не на правила. Мисля си, че днешните правила са неразбиране на езика. Граматиката, пунктуацията и правописът са насоки за това как да оформим нашия език и са много важни по отношение на комуникацията и точното отразяване на това, което искаме да кажем и как да бъдем разбрани. Но те не трябва да ни връзват ръцете.

Трябва да се фокусираме върху това всяко дете да стане читател и да премине през любовта към Филип Пулман, Джейн Остин и Шекспир. Не става въпрос да преподаваме материал, а след това да правим тестове. Ако правите това, ще се случи нещо, което винаги се е случвало в образователната ни система – тези, които достигнат това ниво, ще продължат пътя си към университета. Тези, които не успеят, ще се чувстват като неудачници и ще си мислят, че езикът и книгите не са за тях, защото не им доставят удоволствие и продължават да получават лоши оценки на тестовете. Проблемът с тестовете е, че винаги има победители и победени, а образователната ни система прави това разделение от много ранна възраст. Това, което все повече липсва в основните училища е пространство за творчество и за изследване на детския потенциал, по отношение на начина, по който използват езика.

Често получавам писма от учители и деца, които коригират граматиката в моите книги – и са прави! Но хората могат да станат прекалено обсебени от това. Ако погледнете някои от великите ни писали и започнете да анализирате изреченията им, ще видите, че поезията, звукът, смисълът са от значение. Граматиката само трябва да им служи. Тя не е това, с което се започва.


Източник: https://www.theguardian.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Деница Пеева
Photo credit: Guardian Design