Спрях да бъда перфектна майка и облекчението е огромно

Спрях да бъда перфектна майка и облекчението е огромно

Казват, че майчинството би трябвало да представлява целия ни живот. Но това постоянно отдаване в радиус от 360 градуса, явно не е възможно за мен и за детето ми.

Спомням си как попитах водещата на курса за родители относно ходенето до тоалетната: „Значи, казвате да не оставяме децата никога без надзор… Какво точно да направя, за да отида до тоалетната?“

След 6 месеца вече разбрах, че понякога мога да оставя бебето да поплаче, за да отида до тоалетната, да си направя чай и да напъхам в устата си някоя изстинала вече хапка. Чувствах се виновна, докато го правех. Завръщането на мъжа ми на работа в четвъртия месец след раждането, съвпадна с внезапната нужда на бебето за постоянно забавление. Започнах да се чувствам виновна, когато понякога го слагах в люлката, за да чета книга (стегнатият ми 10-минутен набор от подбрани детски песни се оказа провал).

Откъде си самонатрапих тази вина?

Не идваше от майка ми или някоя по-възрастна жена, която познавам. Не беше от инфлуенсъри в социалните мрежи, които изцяло избягвах. Не бяха и книгите за родителство. Веднъж отворих едно детско списание, разгледах списъка с етапи на развитие и реших, че това е рецепта за лудост. Освен това, вече бях пропуснала момента с развитието на бебето, докато е още в утробата…

Проучванията ми ме накараха да реша, че по някакъв начин съм усвоила това, което писателката Джудит Уорнър нарича „тоталното майчинство“. С други думи, това е културната представа, че майчинството трябва да изпълва целия ви живот, като всички други аспекти на вашата личност са пожертвани на олтара на ориентираното на 360 градуса родителство. Изглежда тази пагубна идеология започва през 90-те години на миналия век, но достига връхната си точка в началото на хилядолетието. В наши дни, това засяга моето поколение, чрез изменени, филтриращи в социалните медии версии на теорията за привързаността и нежните философии за родителството. Цитирам една статия: „Сега майките винаги трябва да участват, да бъдат ангажирани във взаимоотношения с децата си, които са едновременно кинестетични, неуморно контролиращи и непреклонни в своите емоционални молби“.

Авторката Елиан Глейзър го формулира като култ към перфектната майка, други го наричат „интензивно майчинство“ или „съвестно самоусъвършенстване“. Както и да е описано, то се свежда до убеждението, че всеки един момент с детето трябва да носи образователна или емоционална стойност. Доколкото прочетох, това е до голяма степен западна идея, която е вредна не само за жените, но и за децата, на които все пак трябва да бъде позволено да откриват света сами или чрез игра с други деца. Тази идея се проявява в състезателната мания за бебешки курсове, където всичко е възможност за учене (вижте движението за сензорни занимания на бебето). Оттук може би моето безумно решение от миналото да заведа тримесечно недоносено бебе на бебешко плуване. Дейност, срещу която то възрази най-категорично. Какво очаквах? И защо се чувствах толкова виновна, когато се отказахме?

Може би всичко това е симптом на активните жени, които са се лишили изведнъж от самоличността си и се нуждаят от някакъв вид изход. Това ли беше причината всички останали майки в семинара за въвеждане на твърди храни да демонстрират “професорски” познания? Започнах да се чувствам зле, докато не се замислих, че аз самата консумирам твърда храна вече много години без проблеми. Ще посветя известно време да се чувствам виновна за това, че съм правила пюрета, само ако все още нарязвам храната на сина си, когато е вече на 35 години…

Не съм се освободила изцяло от майчинската вина – това би било невъзможно.

Но през последните два месеца съвсем осъзнато си давам по-малко зор и съм много по-щастлива. Бебето също е по-щастливо, защото майка му е по-малко тревожна. Нито един от поддръжниците на това тотално майчинство изглежда не взема предвид психичното здраве на майката. Може да се говори безкрайно за кърмене на всяка цена и как оставянето на детето да заспива само ще доведе до същото тъжно пренебрежително мълчание, което цари в румънските сиропиталища. Но трябва да се признае също така, че и една майка на ръба на силите си, може да донесе повече вреда за детето си, отколкото шише адаптирано мляко или краткото време, в което го е оставила да се успокои само.

Ако се чудите как успях успешно да се прочистя от перфекционизма, отговорът е, че прочетох две неща. Първо, изследователска статия, наречена „Отчитане на променливостта в играта майка-дете“ за това как играта между майката и детето е културно и социално специфична и дори не е необходимо да се случва “режисирано”, а може да бъде напълно естествена и спонтанна. Второ, книгата „Френските деца не хвърлят храна“ от Памела Дръкърман, която е на десетилетие, но е напълно освобождаваща. Докато я четях, всичките ми спомени от времето ми на детегледачка във Франция започнаха да изплуват отново и всичко просто дойде на мястото си.

Французойките са практически уникални на запад с това, че не се поддават на този интензивен перфекционизъм. Те не заменят всички свои социални роли с ролята и функциите, която им отрежда майчинството, не се втурват всеки път, когато детето им има нужда от нещо, не са обсебени от етапи на развитие и не говорят постоянно, докато играят с децата си. А бебетата им също очевидно са по-склонни да спят. Най-важното е, че те често (и е шокиращо дори да напиша това) поставят себе си на първо място.

Както пише Елизабет Бадинтер в „Конфликтът“: „Френските жени не минават през дилемата за майчинството като „всичко или нищо“, защото за разлика от повечето европейки, те притежават историческото признание за своята идентичност отвъд майчинството“. Бадинтер отбелязва също, че системата за отглеждане на деца там подкрепя очакванията, че държавата трябва да предостави помощ, за да улесни майчинството на непълен работен ден.

За съжаление, нашата система за отглеждане на деца не е толкова развита и подкрепяща, но все още има какво да вземем от френското мислене. Наистина смятам, че Дръкърман спаси здравия ми разум. Сега е време да нахраня бебето. Но първо ще нахраня себе си.

Източник: www.theguardian.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Виктория Лилянова
Photo credit: Freepik