Случи се преди няколко месеца, когато заведох децата си в парка. Това беше случка, която съм преживяла от другата страна. Попадайки от тази, от страната на майка на дете с увреждане, истински ме разтърси. Когато писах за това в социалните медии, разбрах че не съм единствената майка, преживяла същото. Ето и самият пост:
„Скъпа майко от парка,
този следобед видях малкия ти син да сочи и да те пита за Айви. Не разбрах какво го беше учудило – дали сондата й за хранене или защо тя изглежда по-различно от останалите бебета. Забелязах обаче цвета на лицето ти и скрития поглед отправен към мен, докато го буташе към пързалката и му казваше да замълчи.
За това става въпрос. Аз бях на твоето място – майка, която караше децата си да не зяпат. Майка, която минаваше от другата страна, когато децата й забелязваха човек, изглеждащ различно. Искрено вярвам, че твоите действия не са били злонамерени или с цел да наранят някого. Моите никога не са били. Но, как ми се иска някой да ми беше казал тогава това, което знам сега. Когато казваш на детето си да замълчи и го дръпнеш настрана, караш моето да се чувства плашещо. Вие карате различните и хората с увреждания да изглеждат страшно, като нещо, от което трябва да се избяга. Убедена съм, че не това е намерението ви, но така вие учите детето си да избягва моето и другите като нея.
Виждам, че въпросите на детето Ви ви смущават, но аз знам, че то е само на 5. Знам, че той е любопитен и се опитва да осмисли нещо, с което не се е сблъсквал досега. Няма да се обидя. Всъщност, най-много бих желала да отговоря на въпросите му. Да му обясня, че той се храни, използвайки устата си, а Айви има тръба, чрез която храната влиза направо в стомахчето й. Да му кажа, че тя страда от Синдрома на Даун, което означава, че тя просто има една хромозома в повече – една допълнителна частица, която ние нямаме и която я прави по-специална. Да му покажа, че тя е като него. Усмихва се, когато вижда хора, обича музика и плаче, когато е наранена. Надявам се следващия път да имам тази възможност. Подобни разговори са изключително важни. Те правят нашия свят по-приобщаващ и създават пространство за всички.“
Това, което ме наранява най-много, е осъзнаването, че неволно съм карала децата с различия и техните родители, да се чувстват по този начин. И дори факта, че не съм знаела, не ме оправдава. Наистина, това са разговорите, които трябва да започнем да водим открито. Различното не е лошо. Посочвайки някой, различен от нас не е лошо, стига да не се спре до там.
Всяко човешко същество на тази земя е различно. Понякога различията са големи, друг път – не. Някои са скрити, други – очевадни. Децата забелязват не само различията, но и нашите реакции спрямо тях. Дали ни става неудобно и се чувстваме нервни? Обръщаме ли се на другата страна, за да избегнем хората с увреждания? Или пък сме достатъчно отворени и приемащи.
Нямам отговор на всички въпроси. Но знам, че началото се поставя с разговори по тези теми. Започва с обяснението към нашите деца, че приобщаването означава, че всеки има място на масата, а не че всички трябва да са еднакви. Като учител, родител на две обикновени деца и на едно със синдром на Даун и като човек, искам да бъда част от решението. Не знам точно как, но ставам все по-отдадена на тази тема.
Какво мислите? Как можем да приобщим децата ни и обществото като цяло в тези разговори, за да се образоваме и да живеем по-осъзнато?
Превод Татяна Христова
Източник: https://themighty.com