Едно от най-трудните неща, които можем да направим за децата си, е да им позволим да преминат през бурите на живота.
Един ден дъщеря ми Тиш се прибра от училище и ми каза, че родителите на нейн приятел се развеждат. Веднага след това ме попита „Мамо, това може ли да се случи и на нас?“. Погледнах я и й казах „Не, скъпа. Няма. Не се тревожи.“
Година по-късно, аз и баща й се разделихме.
Когато съобщавахме новината на децата си, гледах как лицето на малко ми момиченце помръква, защото въпреки моето успокоение, това от което се страхуваше, се случи. Докато тя свикваше с реалността на разбитото ни семейство и неспазеното ми обещание, аз сякаш наблюдавах края на детството й. Това беше единственият толкова труден момент в живота ми, тъй като се оказа най-трудният в нейния.
Най-големият ми страх е да не проваля децата си. Съгласна съм с Джаки Кенеди, която казва „Ако се провалите в отглеждането на децата си, не мисля че каквото и друго да постигнете, би било от значение.“ Аз се сблъсках с родителството. Чувствах го като провал.
Дадохме всичко от себе си, за да преминем през това, като семейство – непокътнати и запазили уважението помежду си. Всяка неделя вечеряхме заедно, бившият ми съпруг се премести през няколко къщи, продължихме да си говорим любезно помежду си. Нищо от това обаче, не смекчи преживяването на децата. Всяко от тях страдаше по свой собствен начин. Примирих се с новата си роля – тази на проваления родител.
По това време, говорех на конференция, когато една жена от публиката се изправи и каза: „Гленън, семейството ми е разбито. Няма начин да го спася. Малкият ми син се чувства наранен. Всеки ден го гледам и си казвам „Имах едно задължение.И то беше да го предпазвам от болката и не успях да се справя. Чувствам, че съм се провалила.“
Погледнах я и преглътнах. Очите ми огледаха останалите и забелязах, че много други жени кимат в знак на съгласие. Никой от нас не може да опази децата си от трудностите. Тогава, една мисъл проблесна в главата ми: Чакай! Ами, ако не всички сме се провалили като родители? Ами, ако просто сме си задали грешната длъжностна характеристика?
Обърнах се към жената, която говори току-що и я попитах: „Бихте ли описали с три думи, какъв мъж искате да отгледате?“ Тя отвърна: „Искам да е мил. Искам да е умен. И да е стабилен.“
„Чудесно. Тогава, кажете ми през какво трябва да премине човек в живота си, за да придобие тези качества?“
Публиката замлъкна. Жената ме погледна.
„Болка, продължих аз. Борба. Не става, ако няма през какво да преминем. Това е едно непрекъснато преодоляване и преодоляване, отново и отново. А възможно ли е да се опитваме да предпазим децата си дори от едно нещо, което би им помогнало да се превърнат в хората, за които мечтаем? А също така, възможно ли е ние, като родители, да се чувстваме провалени, само защото сме си задали грешни роли? Ами, ако не е наша работа – или наше право – да защитаваме децата си от всякакви падания и натъртвания? Ами, ако вместо всичко това, се окаже, че нашето задължение е да ги насочим директно към неизбежните изпитания на живота и им кажем „Скъпи, това предизвикателство е създадено за теб. Може да те нарани, но също така ще подхрани твоите мъдрост, смелост и характер. Виждам през какво трябва да преминеш, да, голямо е. Но също така виждам твоята смелост и тя е по-голяма. Няма да е лесно, но ще се справим с трудностите.“
Скоро, след като разводът ми приключи, се обадих на близка приятелка за съвет как да помогна на децата си да преминат по-лесно през тази криза. Тя няма деца, затова се доверявам да получа насоки от нея. Обръщам се към хора без деца за подобни съвети, защото те са здравомислещи и необременени, за да имат ясна представа. Ето какво ми каза тя: „Гленън, представи си, че в момента цялото ти семейство сте в самолет и има силна турбуленция. Децата ти са уплашени. Какво правим, когато изпаднем в такава ситуация? Обикновено, търсим с поглед стюардите. Ако и те изглеждат уплашени, тогава се паникьосваме. Но ако те са спокойни, ние също се успокояваме. Това което ти казвам е, че в твоя сценарий, ти си стюардесата и ти си преживявала достатъчно турбуленции, за да знаеш, че ще се справиш и този път. Децата ти нямат опит в летенето със самолет, затова те ще гледат към теб. Единствената ти задача в момента е да запазиш спокойствие, да се усмихваш.”
Животът не е безопасно място и нашата задача не е да обещаем на децата си, че няма да преминат през турбуленции. Задачата ни е да ги уверим, че когато такава настъпи, ще се хванем здраво за ръце и ще я преодолеем. Ние не им обещаваме живот без болка, но ги учим, че прашките и стрелите няма да ги убият – напротив, те ще ги направят по-добри, по-мъдри и по-стабилни. Ще ги погледнем право в очите, ще ги насочим срещу болката им и ще им кажем: „Не се страхувай. Ти си роден, за да се справиш с това.“
Източник: http://www.oprah.com/
Превод: Татяна Христова