Това е една история за доброто. Една история за това, как нещо дребно – като усмивката, прегръдката и добрата дума, могат да оставят доживотен отпечатък у съзнанието ни от деца до зряла възраст… Защото всяко дете копнее за сигурност и одобрение, когато е малко. А и когато порасне.
„Тя ми сервираше обяда, когато ходех на училище. Хората като нея са рядкост на този свят.”
Идвам от малък град. Този тип място, където или живееш през целия си живот или просто се връщаш понякога за ден. Ходенето до магазина е социално събитие, защото по пътя ще срещнеш поне 10 свои познати. Има една малка тиха уличка в градчето ни, където сградите са построени през 60-те и повечето съседи живеят в тях от построяването им. Баба и дядо построиха къщата си на тази улица през 1962 г. Баба почина преди 10 години, но дядо все още живее в тази малка, червена къща. На отсрещната страна на улицата живее най-добрата приятелка на баба – Мери Ан.
Сега, всеки в града знае за Мери Ан. Изглежда тя е била свързана с половината град, а тези, с които не е била – е познавала поне по име. Мери Ан нямаше дори частичка лошотия в тялото си. Не знам колко пъти съм я заварвал на масата в къщата на баба и дядо. И колко пъти заварвах тях на нейната маса, когато не си бяха вкъщи и притичвах да ги търся.
Нямаше нищо кой знае колко специално около Мери Ан. Тя работеше в училищния стол повече от 40 години. Беше една съвсем обикновена жена, която живееше в обикновена къща в един съвсем обикновен град.
Тя работеше на всяко църковно събитие и сервираше сандвичи на годишния пикник на пожарникаря в нашия град. Животът й не беше лесен. Тя беше станала вдовица много млада. Беше преживяла смъртта на по-големия си син. А и до колкото знаех, беше загубила няколко бебета по време на бременност (болка, която аз и съпругата ми, за съжаление, познаваме ).
Въпреки всичко това, дадох си сметка, че никога не съм я виждал в лошо настроение и никога не сме чували нещо злобно да излезе от устата й. Мери Ан беше лъч светлина в живота ми, но отново… тя беше най-добрата приятелка на баба и аз винаги съм смятал, че ме е третирала специално.
Грешал съм.
Когато бях дете, виждах всеки ден Мери Ан в училищния стол. Всеки ден тя ме прегръщаше и ми казваше колко специален съм, пожелавайки ми прекрасен ден. Мери Ан почина миналия петък на 88-годишна възраст. Нашият малък град буквално бе залят от вълна от любов. Вестта за смъртта й беше споделена буквално хиляди пъти в социалните мрежи. Четейки всички тези стотици коментари за нея, просто преливах от радост.
Оказа се, че изобщо не съм бил третиран специално. Мери Ан се отнасяше към всяко дете по същия начин. Имаше стотици коментари, които разказваха буквално отново и отново същата история.
“Познавам тази жена от години. Винаги ми даваше безплатна вода по време на обяд и ме прегръщаше. Разговорите ни винаги бяха от сърце и ужасно ми липсват. От загубата й боли и ще боли още дълго. Обичам ви Мери Ан. Нека красивата ви душа почива в мир.”
Стотици, наистина стотици коментари от тийнейджъри, 20-годишни, 30-годишни, 40-годишни и дори по-възрастни. Всички те почти разказват моята история. Мери Ан знаеше всяко дете по име и ги караше да се чувстват специални с прегръдка и усмивка. Има истории за това, че тайничко е плащала за обяда на някои деца, истории за това как е направила нечий ден по-добър, когато са минавали през труден момент като деца, но най-вече истории за нейната безкрайна доброта, безусловна обич и радост. И прегръдки… Мери Ан наистина обичаше прегръдките.
Всъщност… Бях и прав.
Бях специален, но се оказа, че за Мери Ан всяко дете беше специално. И в това има една особена красота, която рядко можеш да видиш в днешния свят.
Стоя тук, пиша тази статия, и се чувствам благодарен, че съм имал възможността да познавам човек, който е дал толкова много добро на толкова много хора.
Мери Ан ни научи, че не трябва да си богат или известен, за да направиш нещо значимо и хубаво. Не е нужно да си лекар, адвокат, политик. Няма нужда да ходиш на мисионерско пътуване или да се опитваш да си този, който ще изкорени световния глад. Всичко, което е нужно е любов. Безкористна любов, извираща от сърцето и непоколебима вяра, че всеки, който срещнете е специален, независимо от къде идва, как изглежда или каквото и да е друго. Мери Ан ни научи, че ние наистина сме еднакви. Че всички сме просто хора и трябва да се отнасяме така един с друг. Тя ще ни липсва дълбоко.
Източник:www.lovewhatmatters.comАвтор и снимка: Jacob Tobolewski