Джон Коркоран израства в Ню Мексико, САЩ през 40-те и 50-те години. Един от шест братя и сестри, той завършва гимназия, продължава обучение в университет и става учител през 60-те години – работа, която заема в продължение на 17 години. Но, както обяснява тук, той крие изключителна тайна.
Закъснях с проговарянето, но тръгнах на училище с големи надежди, че ще се науча да чета като сестрите ми и през първата година нещата бяха наред, защото нямаше много изисквания към нас, освен да стоим в права линия, да седим със затворени усти и да отидем да се измием в банята навреме.
И след това във втори клас трябваше да се научим да четем. Но за мен беше като да отворя китайски вестник и да го гледам – не разбирах какви са тези редове и като дете на шест, седем, осем години, не знаех как да формулирам проблема.Спомням си, че се молех през нощта, казвайки:
„Моля те, Господи, утре да мога да чета, когато се събудя“
и понякога дори включвах светлината, взимах книга и я поглеждах, за да видя дали е станало чудо. Но такова чудо не се случваше.
В училище се озовах в “редиците на глупавите” с куп други деца, които трудно се учеха да четат. Не знаех как се озовах там, не знаех как да изляза и със сигурност не знаех какъв въпрос да задам.Учителят не я наричаше „редицата на глупавите“ – нямаше никаква жестокост, но децата я нарекоха така и когато си в тази “глупава редица”, започваш да мислиш, че си глупав.На учителска среща моят учител каза на родителите ми: „Той е умно момче, ще се справи“ и ме преместиха в трети клас.
„Той е умно момче, ще се справи“ и ме преместиха в четвърти клас.
„Той е умно момче, ще се справи“ и ме преместиха в пети клас.
Но аз не се справях.
До пети клас вече се бях отказал от себе си по отношение на четенето. Ставах всеки ден, обличах се, отивах на училище и се подготвях за война. Мразех класната стая. Това беше враждебна среда и трябваше да намеря начин да оцелея.
В седми клас бях в кабинета на директора през по-голямата част от деня. Биех се, бях необуздан, бях клоун, бях разрушител, накрая ме изключиха от училище.Но поведението ми не беше това, което чувствах отвътре – не беше това, което исках да бъда. Исках да бъда друг, имах желание да успея, исках да бъда добър ученик, но просто не успявах да го направя.
В осми клас се изморих да излагам себе си и семейството си. Реших, че сега ще се държа добре – ако имаш добро поведение в гимназията, можеш да намериш пътя си през системата. Така, че щях да бъда “домашния любимец” на учителя и да направя всичко необходимо, за да премина тази система.Исках да бъда спортист – имах атлетични умения и имах математически умения – можех да броя пари и да върна ресто, още преди да отида на училище и знаех таблицата за умножение.
Имах и социални умения – мотаех се с деца от колежа, излизах с отличниците – тези с най-високите оценки, които изнасят реч на церемонията по дипломирането, имах и кой да ми пише домашните – предимно момичета.Можех да напиша името си и някои думи, но не можех да напиша изречение – бях в гимназията и четях на ниво втори или трети клас. И никога на никого не казах, че не мога да чета.Когато имах изпит, преписвах от друг, или някой друг отговоряше на въпросите вместо мен и аз ги предавах – беше доста лесно, аматьорско мамене. Но когато отидох в колеж с пълна стипендия, това беше различна история.Помислих си:
„О, Боже, това е много над възможностите ми, как ще успея да мина през това?“
Принадлежах към социално братство, което имаше копия на стари изпитни документи. Това беше единият начин да мамя. Имаше професори, които използваха един и същ тест всяка година. Но също така трябваше да прибягвам и до по-креативни и отчаяни решения. По време на един изпит професорът написа четири въпроса на дъската. Седях в задната част на стаята, близо до прозореца, зад по-големите ученици.Старателно преписах четирите въпроса. Не знаех какво означават.
Бях уговорил мой приятел да бъде до прозореца. Той беше най-умното дете в училище, но беше срамежлив и ме помоли да го “уредя” с момиче на име Мери, с което искаше да отиде на пролетния бал. Прехвърлих тетрадката си през прозореца към него и той отговори на въпросите вместо мен. Имах друга тетрадка под блузата си, в която се преструвах, че пиша.
Имаше друг изпит, който не знаех как ще взема.
Една вечер около полунощ отидох в кабинета на професора, той не беше там. Отворих прозореца с нож и влязох с взлом. Сега бях преминал границата – не бях само студент, който мами, аз бях престъпник.Влязох вътре и се огледах за теста. Трябваше да е в кабинета му, но не успях да го намеря. Имаше шкаф, който беше заключен.Правих това две или три нощи подред, търсейки този тест, но все още не можах да го намеря. И така една вечер, около един часа сутринта, заедно с трима мои приятели отидохме в офиса. Взехме четири чекмеджета, поставихме ги в кола и ги занесохме в общежитието. Бях уредил да дойде ключар. Сложих си костюм и вратовръзка – преструвах се, че съм млад бизнесмен, който заминаваше за Лос Анджелис на следващия ден, а ключарят спасяваше работата ми, като отвори шкафчетата. Той ги отвори, даде ми ключ и за мое голямо облекчение имаше повече от 40 копия на теста – с множество възможности за избор. Взех едно копие обратно в общежитието си, където „умен“ съученик направи лист за мамене с всички верни отговори. Вървях към стаята си и си мислех: „Мисията невъзможна – изпълнена!“ – и се чувствах доста добре, че бях толкова умен.
Но след това се качих по стълбите, легнах в леглото си и започнах да плача като бебе.
Защо не потърсих помощ? Защото не вярвах, че има някой, който да ме научи да чета. Това беше моята тайна и аз я пазех дълбоко.
Учителите и родителите ми казаха, че хората, завършили колеж, получават по-добра работа, имат по-добър живот и аз вярвах в това. Мотивацията ми беше просто да взема този лист хартия. Може би чрез осмоза, може би чрез молитва, може би по чудо един ден щях да се науча да чета.
Така завърших колеж, а когато завърших, имаше недостиг на учители и ми предложиха работа. Това беше най-нелогичното нещо, което можете да си представите – излязох от клетката на лъва и после се върнах, за да се присмивам отново на лъва.Защо започнах да преподавам? Поглеждайки назад, беше лудост. Но бях минал през гимназията и колежа, без да ме хванат – така че да бъда учител изглеждаше добро място за скриване. Никой не би подозира учител, че не може да чете.Преподавах много различни неща. Бях треньор по лека атлетика. Преподавах социални науки. Преподавах писане на пишеща машина – можех да напечатам 65 думи в минута, но не знаех какво пиша. Никога не съм писал на дъска и в моята класна стая никога не е имало нищо принтирано на стената. Гледахме много филми и имахме много дискусии.
Спомням си колко се страхувах. Не можех дори да проверя учениците по списък – трябваше да ги помоля да се представят, за да чуя имената им. И винаги подбирах двама или трима, които можеха да четат и пишат най-добре в класната стая, за да ми помагат. Те бяха моите преподаватели. И изобщо не подозираха какво се случва – кой би подозирал учителя.
Един от най-големите ми страхове бяха учителските срещи. Правихме ги веднъж седмично и ако мислехме върху нещо, директорът викаше някой да запише идеите на дъската. Живеех в страх, че ще ме повика, всяка седмица се ужасявах, но имах резервен план. Ако ме беше извикал, щях да стана от стола си, да направя две стъпки, да се хвана за гърдите, да падна на пода и да се надявам да се обадят на 911. Каквото и да е, само да не ме хванат. И никога не ме хванаха!Понякога се чувствах като добър учител, защото работих усилено наистина се интересувах какво правя, но не бях. Не беше правилно. Мястото ми не беше в класната стая, бях нарушител. Не трябваше да съм там и понякога това, което правех ме караше да се чувствам физически болен, но бях в капан, не можах да кажа на никого своята тайна.Ожених се, докато бях учител. Сключването на брак е тайнство, ангажимент е да бъда искрен с друг човек и тогава за първи път си помислих: „Добре, ще се доверя на този човек, ще й кажа“. Репетирах пред огледалото: „Кати, не мога да чета. Кати, не мога да чета.“. И една вечер седяхме на дивана и аз казах: „Кати, не мога да чета“.
Но тя всъщност не разбираше за какво говоря. Смяташе, че казвам, че не чета много.Знаете, любовта е сляпа и глуха.
Оженихме се, имахме дете и години по-късно този проблем се появи. Четох на тригодишната ни дъщеря. Ние четем с нея всеки ден, но аз всъщност не четях, измислях историите – истории, които знаех, като Златокоска и трите мечока, просто добавях драма към тях. Но ето, че имаше нова книжка – Румпелщилтскин и тя каза “Не я четеш като мама”. Съпругата ми ме чу да се опитвам да чета от детската книга и това беше първият път, когато всичко стана ясно. Бях я молил да пише неща за мен за работата ми в училище, сега тя най-накрая разбра, колко дълбоко и тежко е това. Но нищо не каза, нямаше конфронтация, тя просто ми помагаше. Това не беше облекчение, защото до дъното на душата си се чувствах тъп и фалшив. Бях измамник. Учих учениците си да търсят истината, а бях най-големият лъжец в стаята. Облекчението дойде едва, когато най-накрая се научих да чета.
Преподавах в гимназията от 1961 до 1978 г. Осем години след като напуснах учителската си работа, нещо най-накрая се промени.Бях на 47, когато видях Барбара Буш – тогава Първа дама на САЩ – да говори за грамотността на възрастните по телевизията. Това беше нейната специална кауза.
Никога преди не съм чувал някой да говори за грамотността на възрастните, мислех, че съм единственият човек в света, който се намира в подобна ситуация. Намирах се на отчайващ етап в живота си. Исках да кажа на някого, исках да потърся помощ. Един ден в хранителния магазин стоях на опашка и пред мен имаше две жени, които говореха за възрастния си брат, който отиваше в библиотеката. Той се учеше да чете, а те бяха изпълнени с радост. Не можех да повярвам.
И така един петък следобед, облечен с костюма си, влязох в библиотеката и помолих да видя директора на програмата за ограмотяване. Седнах и й казах, че не мога да чета.Това беше вторият човек в моя живот на възрастен, на когото някога съм го казвал.Имах преподавател доброволец – беше на 65 години. Тя не беше учител, беше просто човек, който обичаше да чете и смяташе, че никой не трябва да преминава през живота, без да знае как да го направи.Едно от нещата, които ме караше да правя в началните етапи, беше да се опитам да пиша, защото имах толкова мисли в ума си, а никога не бях написал и едно изречение. Първото нещо, което написах, беше стихотворение за моите чувства. Едно от нещата в поезията е, че не е нужно да знаете какво ще е цялото изречение, и не е нужно да пишете с пълни изречения.Тя ми помогна да чета на ниво шести клас. Мислех, че вече мога да умра спокойно и да отида в Рая. Но ми отне седем години, за да се почувствам грамотен човек. Плаках, плаках и плаках, когато започнах да се уча да чета. Имаше много болка и безсилие, но това запълни голяма дупка в душата ми.
Възрастните, които не могат да четат, са останали в детството си, емоционално, психологически, академично, духовно. Още не сме пораснали.
Бях окуражен от моя учител да разкажа история си, за да мотивирам другите и да насърчавам грамотността, но си казах: „Няма да стане. Живея в тази общност от 17 години, децата ми са тук, жена ми е тук, тя е професионалист, родителите ми са тук, няма да разказвам тази история.“Но в крайна сметка реших, че ще го направя. Това беше смущаваща и срамна тайна за мен, така че решението беше голямо. Не беше лесно, но след като се реших, разказах историята си на цяла Америка, разговарях с всеки, който би искал да слуша.
Пазих тази тайна в продължение на десетилетия и след това я разгласих на света. Бях при Лари Кинг, Опра, ABC News.
За хората беше неловко да чуят историята на учителя, който не можеше да чете. Някои хора казаха, че е това е невъзможно и че си измислям цялата история.
Но искам хората да знаят, че има надежда, има решение. Не сме „тъпи“, можем да се научим да четем, никога не е късно.
48 години бях на тъмно. Но най-накрая свалих товара от гърба си, най-накрая зарових призрака от миналото си.
Източник и снимки: www.bbc.com