Чувствате ли, че децата ви растат твърде бързо?

Чувствате ли, че децата ви растат твърде бързо?

Чувствате ли, че децата ви растат твърде бързо? Аз също го чувствам. Докато не дойде денят, който…

Започва с “въртене” на очи.

Следват драматични въздишки на възмущение и подхвърляне на доста неприлични фрази, уж така, съвсем случайно.

Дните ни започват да преминават в ежедневни битки за това какви предавания да се гледат, какви филми и книги са подходящи за сина ми. “Мммм толкова съжалявам, но НЕ на “Игрите на глада”. Поне не, още няколко години.”

Тогава, разбира се, се започва с почти професионални адвокатски аргументи за пълна несправедливост, че САМО той е човекът в класа, който няма собствен iPhone, а как не му позволяваме да седи на предната седалка на колата явно вече беше тотална злоупотреба с нашите родителски правомощия.

Много ми се иска да ви кажа, че това е моят тийнейджър на 16. Но не. Това е моят син, който е в четвърти клас.

Превръщането му от моето сладко момченце в ядосан, настроен юноша определено беше нещо, което не очаквах да се случи поне в следващите няколко години.
Докато гледах как бързо се променя, можех лесно да реагирам с гняв, крясъци, часове лекции и наказания. Ако трябва да съм честна понякога го правех.

 

Но…

Накрая, един ден, когато тази нова версия на моето дете седна на масата за вечеря и започна неговата фаза на „искам да съм такъв, но вие не ми позволявате“, аз просто го погледнах сурово и казах: „Спри“.

И двамата замълчахме. Имах чувството, че мога да чуя как сърцата ни ускорено туптят.

Омекотих погледа си, понижих гласа си и наруших тежката тишина.

 

„Искам да знаеш, че е прекрасно да си дете.“

Казах му, че разбирам, че вероятно вижда деца, които се държат по този начин в училище или вижда примера във филмите, които гледа.И с тъга признах, че живеем в свят, който тласка децата да растат твърде бързо.

Признах си, че мога да проявя повече разбиране, ако беше във възраст, в която пубертетът го тресе.

Но той не е. Все още е дете.

И твърдо заявих, да спре с въртенето на очите.

“Спри да се държиш като пубертет. Радвай се на времето в което си дете. Позволявам ти да бъдеш дете поне още няколко години.”

Станах и отидох при него. Прегърнах го, а после го целунах по главата. И се върнах на стола си.

Очаквах избухване. Очаквах да видя лицето на един от онези герои, които подражава в “детския” сериал, който гледа.Вместо това, той поседя тихичко няколко минути, накрая стана и си отиде в стаята. Очаквах да избухне и да се развика, но нищо.

“Чудесно, ето го мълчаливото отношение и наказание”, помислих си аз.

Реших да му дам малко време да охлади страстите си и отидох в стаята му. Когато леко отворих вратата и надникнах вътре, той седеше на леглото и си редеше легото. Вдигна поглед и ми се усмихна.

 

„Възможно ли е това наистина да е сработило?“

Удивително, но стана.

Да, колкото и налудничево да звучи, децата наистина се нуждаят да им позволим да бъдат деца. Те искат да чуят от нас, че все още могат да си играят с легото, да оцветяват комикси, да играят на жмичка. Замислих се, че посланията, които им даваме всеки ден, обаче, са различни – ти си голям, можеш да се справиш с това и това и т.н. А тези послания ги карат да порастват твърде бързо.

Децата се нуждаят от нас, и имат нужда да им дадем разрешение да бъдат деца за по-дълго.

Източник: https://www.sunshineandhurricanes.com/