Всичко започна с първия опит.
Свалихме помощните колела, дадохме куп инструкции и насърчихме дъщеря ни, че вече е голяма да кара колело без тях, пуснахме я и …
След миг, катастрофа! Падна на земята.
И от тогава категорично отказва да опита отново.
Бяха минали месеци.
Месеци, в които се опитвахме да я убедим да се качи отново на колелото, за да се забавлява със своите приятели.
БЕШЕ ВРЕМЕ.
Знаехме, че трябва да се изправи пред страховете си.
А тя започваше да плаче още щом подвигнем темата.
Един ден я екипирахме с каска, наколенки, налакътници, ръкавици.
„Но аз не искам да правя това, знам, че ще падна!“, повтаряше отново и отново.
Не можех да разбера, защото се отказва така. Това не е типично за нея. Дори започна да убеждава приятелите си, че е по-интересно да играят на други игри.
ТОВА БЕШЕ НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ КАРАНЕ НА КОЛЕЛО.
Забелязали ли сте подобно поведение у детето си? Не е рядкост.
Психолозите отбелязват, че децата естествено се мотивират до около 7-годишна възраст. Всички сме родени с мотивацията да се научим да седим, да ходим, да бягаме и да говорим.
Но тогава нещата започват да се променят.
Тези ранни инстинкти започват да избледняват и децата ни трябва да започнат да развиват собствения си вътрешен стремеж.
Като родители може да забележим промяна в интересите им, ентусиазма им към конкретни дейности и т.н.
Самомотивацията идва отвътре, но ние можем да повлияем на децата си и да ги насърчим да бъдат по-мотивирани.
Ако искаме да имаме деца, които са самоинициативни трябва да им помогнем да развият нагласа за растеж.
И да, това е нещо, което може да се научи и възпита в нашите деца.
Основната идея е, че трябва да им помогнем да виждат грешките и неуспехите като възможности за растеж, а не като препятствия, които ги спъват.
Дъщеря ни явно се бореше.Тя беше перфекционистка и много неща й се отдаваха с лекота. Но когато се сблъска с това предизвикателство, се почувства несигурна.
Видя падането от колелото като знак, че не е добра в карането на колело, но по-лошото беше, че го интерпретира като нещо в което НИКОГА няма да бъде добра.
Ние знаехме, че това не е вярно, и трябва да й помогнем да възприеме реалността, че има неща в живота, върху, които ще трябва да работи по-усърдно за да постигне резултат, а това може да отнеме и повече време.
Нямахме друг избор, освен да й помогнем да научи този урок по трудния начин.
Така въпреки протестите й ние продължихме да я окуражаваме.
„Можеш да опиташ отново и ще се справиш!“
И скоро тя се отново беше на колелото и се научи да го кара без помощни колела.
Но точно, както при карането на колело, в началото децата се нуждаят от нас, за да ги държим стабилно, да ги насочваме в правилната посока и да им даваме малко тласък, а след това за нула време се правят с новостите.
Макар да не е точна наука, ето няколконачина, по които можем да подхранваме нагласата за растеж при децата, за да станат самомотивирани възрастни.
1. Да бъдем постоянни!
Насърчавайте детето да опитва да се справя само. И не забравяйте да похвалите усилията му, а не само успешния резултат.Използването на правилните думи е от ключово значение.Например фрази като „Продължавай да опитваш“ , „Трудната работа се отплаща“ и „Какво научи от това?“ са страхотни примери.Експертите са съгласни, че децата, които могат да продължат с дадена задача, въпреки трудностите, имат много по-голям шанс да успеят в живота си спрямо тези, които се отказват бързо.
Децата често приравняват борбата за добър резултат с това, че са „по-малко от“, че нещо, което не им се случва лесно или естествено, означава, че те просто не са добри в това. А това може да бъде опасна перспектива за всеки. Ето защо е важно да насърчаваме детето да продължи въпреки трудностите. Така се изгражда постоянство.
Това, че дъщеря ни все пак склони отново да опита да кара колело, показа, че упоритата работа и постоянство в крайна сметка се отплащат.
2. Добавете доза предизвикателство!
След като детето овладее дадено умение, нека добавим към него едно ново измерение.Например, след като децата ни се научиха да плуват, добавихме към водните ни игри – гмуркането. Предизвикахме ги да изваждат монети от дъното на басейна.И те използваха увереността на предишното умение, което вече бяха усвоили, за да изградят ново.
В този процес е важно новите неща да се учат едно по едно – след усвояване и затвърждаване на старите умения, а времето – то не е от значение.Две от децата ми започнаха да изваждат монетите 10 минути след като им бяхме показали правилата на играта, но на другото ни дете му отне няколко седмици, преди да изнесе съкровищата на повърхността.Но ние продължихме да го насърчаваме докато успее.
Отказът не е вариант
Често ни се случва да се провалим в дадено начинание. Но не това е важно – важно е какво ще направим след него. Всички познаваме хора, които падат отново и отново, но те никога не се отказват и опитват отново и отново, докато успеят.
Това е устойчивостта.
Едно от най-добрите неща, на които можем да научим децата си е, че усилията ни зависят от нас, те не се изчерпват с първия неуспех. Това обаче означава, че трябва да сме готови да ги оставим да се провалят. Не винаги можем да бъдем до тях, за да ги хванем, когато падат от колелото.
Провалът е вариант, отказът не е.
Често в живота се сблъскваме с всякакви стресови ситуации и те не винаги завършват, по начина, по който ние сме планирали. Ето защо трябва да научим децата си да търсят начини да ги преодоляват.Често чуваме, че действията говорят по-силно от думите. Но в някои случаи нашите нагласи могат да кажат повече от нашите действия, когато децата ни са загрижени.
3. Вярата в успеха
По природа мога да бъда доста саркастичен. Въпреки, че това често е забавно за възрастните, когато става въпрос за децата ми нещата стоят по различен начин.
Понякога се опитвам да използвам сарказма, за да ги мотивирам, но за тях това звучи все едно им се подигравам.
Случвало ми се е да проявявам скептицизъм към някоя цел, която децата ми са поставили. Но, ако им го покажа ще се откажат много бързо. Те се нуждаят от нас, имат нужда да виждат вярата ни в тях, за да намерят тази вяра сами вътре в себе си.През седмиците след падането от колелото на дъщеря ни, постоянно й повтарях, че може да се научи и ще успее. Никога не й казах, че ще е лесно, просто й повтарях, че успее. И дълбоко в себе си тя беше чула нашите думи, знаеше, че ние вярваме в нея и самата тя усети сигурността да опита отново.
4. Насърчаването
Средната ми дъщеря се влюби в балета веднага щом успя да се побере в първия си чифт розови пантофи. Така че, съвсем скоро я записахме на балет.Тя с нетърпение очакваше тренировките всяка седмица, но съвсем скоро разбра, че в групата има момичета, които усвояват стъпките много по-бързо от нея.Тя се обезкуражи и една сутрин каза, че не иска повече да се занимава с балет.Знаехме, че любовта й към балета не се е изпарила за една нощ, а причината във факта, че има и по-добри от нея.Решихме да я насърчим, за да не се откаже и организирахме малко пространство за балет у дома, в което да тренира допълнително сама. И това даде резултат. Скоро самата тя можеше да види напредъка си. Въпреки, че все още не беше прима балерина, успя да приеме факта, че не е най-добрата, но пък правеше нещо, което истински обичаше.
5. Наградата
Самомотивацията, разбира се не изключва и темата за награда.Наградите са спечелили лоша репутация, но могат да се използват и много ефективно. Те не са подкупи, а стимули.
Награждаването за умение е нещо, което си струва да опитате.
Например, когато децата ми се научиха да пишат и изписват пълното си име, получиха чисто нова кутия с моливи. Това беше възнаграждение за умение, а не поведенческо очакване.
Когато нашата първокласничка носи вкъщи “усмихнато човече”, тя не получава награда всеки път. Получава окуражаване и комплимент.
Награждаването на всяко положително нещо, което детето ви прави, го кара да очаква награда за всяко нещо дори, когато стане възрастен. А това му отнема възможността да изпита чувството на вътрешно удовлетворение от дадено постижение.
Източник: https://www.sunshineandhurricanes.com/