Има специфичен вид мъка, която произлиза от факта да си майка на дете с увреждания. За мен лично, тази мъка дойде на вълни. В началото, почти напълно ме превземаха, дърпайки ме непрекъснато надолу. Друг път отминаваха по-нежно, давайки ми шанс да си поема въздух.
Ще излъжа, ако кажа, че не съм си представяла как ще изглежда животът ни, когато Кали се роди. Имах големи, грандиозни, дори претрупани мечти.
И тогава животът просто ни извади от строя; избута ни от пътя, за който бях мечтала и планирала и ни вкара в напълно непозната писта. Каква беше тя? Оказа се, че е много по-трудна, плашеща, а дори не разполагахме и с упътване. Никой от нашите познати не бе преминавал оттук и ние бяхме съвсем сами. Изгубени. Имахме само нашето бебе с хронично сърдечно заболяване и ампутация на долния крайник.
Страдах за малките неща. Не успях да си направя снимки с новородената Кали, защото се появи твърде рано. След раждането й, ако видех красива бебешка фотосесия, изпадах в дълбока депресия. Не изпратихме съобщения за раждането й, не си направихме снимки, защото Кали прекара първите три месеца от живота си в неонатологичното интензивно отделение. Получаването на вест за новородено, биха ме измъчвали през следващите няколко години. Красивите снимки, отбелязващи радостта от появата на здраво бебе в други семейства ще ме разкъсват отвътре и ще съм принудена да ги изхвърля в кошчето, за да не ми припомнят, че през първите няколко месеца от живота си, Кали се бореше за него. Трудно беше да гледаш първите стъпки на другите деца, консултациите на здравите бебета, първите футболни мачове, лагери или уроци по плуване. Дори слушането за нормалното ежедневие те сломява. Да виждаш как децата тичат към майките си, как скачат в басейните. Всички те предизвикваха вълни от скръб.
Отне ми години, за да разбера, че няма нищо лошо да скърбиш за това, което си се надявал да се случи, а всъщност – не е.
Бях свикнала да свързвам скръбта с вина. Как можех да скърбя за нещо, при условие че Кали бе тази, която трябваше да се справи с всички предизвикателства? Може ли да съм виновна, че изобщо се случи това? Защо продължавах да се разстройвам дори и след години? Не трябваше ли вече да съм го превъзмогнала? Защо се чувствах обзета от мъка, при условие, че бяхме толкова благословени?
Мъката не е нещо, което в един момент ще свърши и аз знам това сега. Знам, че понякога приливите и отливите ще ме достигат, блъскайки се в мен с невероятна сила. Друг път ще се мотаят из краката ми и тихичко ще си отидат. Понякога минават месеци, в които не мисля за медицинското състояние на детето си, а друг път просто имаме лош ден.
Понякога дори годишнина от операция или нещо видяно в социалните мрежи, задейства травмата. Всичко се връща и мъката се разпалва. Боря се, за да се задържа над водата.
Сега разбирам, че това не ме прави лоша майка или че обичам нашето чудо по-малко. Това е емоция, която признавам, за да мога да живея с нея.
Защото в крайна сметка, това е животът – възстановяването!
Когато нещо ви повали надолу, важен е моментът, когато се изправяте. Осъзнаването, че това е пътят, по който сте поели в момента и трябва да следвате. Трябва да разцъфнете в градината, в която сте посадени. Можете да признаете мъката, но не и да се удавите в нея.
Това е осъзнаването, че не става въпрос за изборите, които са ни дадени, а за начина, по който реагираме на тях. Осъзнаване, че не сме непобедими, но сме издръжливи. Осъзнаването, че не вдъхновяваме другите, защото имаме перфектен живот. А ги вдъхновяваме с това как се справяме с нашия перфектно несъвършен живот. Това е осъзнаване, че белезите, с които се сдобиваме ни дават по-голям подарък – сила, смелост и упоритост, с които ги преодоляваме. Това е осъзнаването, че сравнението може само да открадне миговете на щастие и разбирането, че нашите специални моменти и успехи може би ще са различни от тези на другите и това не ги прави по-малко специални.
Разбираме, че сме благословени с едно малко диво цвете сред поле от рози. Има дни, в които ни връхлита буря и дни, когато грее слънце. Така растат цветята. И е време да разцъфнат.
Източник: themighty.com/
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Татяна Христова