Запознах се с Анна преди няколко години, на едно обучение. Тя е от хората, които изпълват стаята с присъствието си, без дори да се опитват. Тогава започнах да следя нещата, с които се занимава. Жестов превод, психология, работа със сляпо-глухи хора и какви ли още не инициативи. В своя кабинет тя работи с различни случаи, в които успява да излезе от консервативната терапевтична рамка и често приема едни от най-предизвикателните случаи. Например дете с аутизъм, при което успява да въведе жестов език като начин за комуникация, след като нищо друго не е проработило. Е, получило се и майката за пръв път общувала свободно с детето си. За крилата, които дава на хората и още много други неща ще ни разкаже самата тя.
Разкажи ни повече за себе си?
Казвам се Анна Ройдева. Специален педагог, психолог, жестов преводач, отскоро и странстваща по скалите .
9 години и половина работих в „Национална асоциация на сляпо-глухите в България“. През този период натрупах опит в структурирането и прилагането на различни методи за комуникация, в случаите, когато езикът, такъв какъвто го познаваме, не може да бъде използван.
От година и половина съм докторант по Социална психология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Консултант съм по въпроси, свързани със затруднения в словесната комуникация, употребата на жестов език не само при глухи хора, но и при липса на реч по различни причини. В момента правя и първите си крачки в психологическото консултиране и терапия на жестов език.
Ти си от малкото хора в България, които работят с хора с множество увреждания. Как се насочи към този тип работа?
Интересите ми към психологията се зародиха в гимназиална възраст, благодарение на страхотните преподаватели, които имах.
При срещата с диадата, условно наречена, „норма-патология“, припознах собствените си разсъждения по отношение на това, че в нормата е заложена възможността за патология и обратното – че във всяка патология има фрагменти на норма; че психичният живот функционира на база противоположности. Материята, отнасяща се до постоянното им противопоставяне и паралелното им битуване обособява специалната педагогика (според мен тя е своеобразен клон на психологията). В частност, множествените увреждания са областта, която най-категорично поставя и изисква формулирането на въпроси как се изгражда мост между двете.
Практиката ми със сляпо-глухи възрастни хора ме срещна с изключителни по дух личности. Когато светът на човека внезапно изгасне и/или потъне в необратима тишина това се идентифицира със загуба, равнява се на смърт.
Подобно на физиологичната, душевната метаморфоза също е белязана, метафорично казано, от фазите ларва, какавида и имаго. С тази разлика, че „пълзенето“, „линеенето“ (неколкократното сменяне на външната обвивка), прорастването на нови крила, т.е. идентичност (imago от лат.: образ), са съпроводени от страх, гняв, болка.
Силата и куражът не се самозараждат нито у хората късно придобили увреждане, нито у родителите, които имат деца с увреждания, нито у специалистите, отдаващи живота си на тази професия.
Любовта, търпението, усилията, непоколебимостта, разграничаването на постижимото и зримата индивидуалност зад категоризиращата диагноза, се развиват съзнателно.
Занимаваш се с много и различни инициативи в помощ на хората с увреждания. Разкажи ни за тях?
Инициативите на първо място са породени от хора, които ме вдъхновяват. В контекста на горната метафора – хора, които имат криле и дават такива.
Паралелно с това реализацията става възможна благодарение на съдействащи помежду си организации.
Миналогодишният проект „Скално катерене за глухи и слабочуващи младежи от град Пловдив“ беше осъществен от „Асоциация за социална, здравна и правна помощ“ (АСЗП) и Клуб за планинско-приложни спортове „Агарта“.
Тазгодишното приключение на Чудните мостове „Алпийски тролей и рапели за нечуващи младежи“ беше изпълнено чрез сътрудничеството между „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (АРДУС) и „Агарта“.
Малко преди това, по повод Деня на детето, с председателя на АСЗП – Васил Попов, инициирахме и първа среща с карането на каяк за малките нечуващи приятели от Пловдив.
Кои са трудностите, които срещаш, в организацията на тези събития?
Трудностите предпочитам да ги преформулирам в цели. Самата идея за провеждане на подобни събития е провокирана именно от трудността/целта хора с и без увреждания да се превърнат в „единодействащи“. Не защото някой трябва да се интегрира към другия, а защото, когато решаваме обща задача етикетите се стопяват.
Зад думите „увреждане“, „слепота“, „глухота“ и т.н., стоят личности.
Те се придвижват или общуват по определени начини, имат определени пространствени, двигателни и езикови възможности. Условно здравите също могат да бъдат в различна степен грамотни и неграмотни, координирани или с проблеми с проприорецепцията (способността на тялото да възприема собствената си позиция в пространството), ориентирани и дезориентирани. Изброените умения са в тясна зависимост от социалния контекст, в който се развива отделния човек, а не от наличието или липсата на увреждане.
Обединяваме знанията и уменията си, за да разгърнем възможностите за достъп и обмен, посредством който наложените стереотипи биват изместени от ярките очертания на индивидуалността в прякото взаимодействие.
Разкажи ни повече за последното събитие, което организирахте?
Спелеологът (*спелеология – наука, изучаваща пещерите) Крум Сираков – председател на споменатия клуб „Агарта“, изгради установка (система от няколко точки за осигуряване безопасността), която позволява отвесно спускане с въже по една от арките на Чудните мостове.
Първият човек с увреждане, който беше спуснат е Ангелина Кръстева. Дамата е с дегенеративно заболяване на зрението, което към момента я прави функционално незряща. Това обаче не е пречка за широкоскроената й приключенска душа да е нашият герой.
Организацията беше премислена неколкократно. До нея се спускахме двама души – аз в качеството си на подаваща информация, необходима на един незрящ човек да се придвижва в пространството и спелеологът, който следи техническата страна на процеса. Алпинистът Димитър Кунев отговаряше за спускането ѝ със специален уред, а моят колега Деян Славов за нейното посрещане, когато стъпи долу на земята.
Беше изключително преживяване, защото всяка крачка изискваше преценка до сантиметър. Целият екип смени по няколко цвята, както и няколко интонации на гласовете, но „мисията“ беше изпълнена успешно, без нито една драскотина . А Ангелина доказа за пореден път, че духът е този който ръководи, а не физическите препятствия.
По нейни думи спускането по другото съоръжение – алпийски тролей (хоризонтално стоманено въже между двете арки), й е подарило 20 секунди пълна свобода и усещане за самостоятелен полет, което е изключително лично и съкровено, защото през останалото време автономното придвижване е лукс, който си позволява само в собствения дом, а извън него разчита на очите на придружаващите я.
Окрилени от този опит последва група от нечуващи деца и техните родители. Нямахме нито един отказал се, макар че имаше кратки затаявания на дъха, когато отправяха поглед от 60 метровата височина надолу, но след кратки разговори смело се изстрелваха по алпийския тролей.
Организацията отново беше обвързана с екипна дейност – спелеолози, алпинисти и жестови преводачи бяха позиционирани така, че участниците да бъдат обезпечени, както по отношение на сигурността, така и по отношения на комуникацията.
Огромни благодарности към Крум Сираков, Димитър Кунев, Кремена Каназирева, Костадин Костадинов и Деян Славов за широко отворените сърца и високия професионализъм!
Какво мечтаеш да се промени?
Чакането на промяната отвън.
Интервюто взе Татяна Митова за Център за детско развитие “Малки чудеса”.