Инстинктите ми ме подтикваха да спася сина си в момент, когато домашните и лошите оценки заплашваха да го потопят. Той не се страхуваше, не търсеше помощта ми. Така се научи да държи главата си над водата, а аз се научих да се пускам по течението.
Когато бях много малка почти не се удавих или поне това си повтарях. Ходех на уроци по плуване в училището, близо до дома ни. Все още ходех на детска градина. Един ден реших да скоча в дълбоката част на басейна, докато учителката не ме наблюдаваше. Единственото, което чух, докато бях под водата, беше гласът на майка ми, която крещеше: „Някой да я извади!“ Спомням си, че ме хванаха под мишниците, издърпаха ме на повърхността и ме повериха на друг инструктор. Бях паникьосана, но невредима.
Въпреки всичко, не се интересувам много от плуване. Владея доста добре „кучешко гребане“, а и другите стилове плуване са ми познати: по гръб, кроул, свободен стил. Загребваш с ръцете, избутваш с краката, коремът трябва да е леко повдигнат, а дъхът да се задържи. Но ако ми предоставят възможност бих седяла на брега, на кея или в бунгалото. Ще чета, ще наблюдавам, ще потопя краката си в плитчините щом ми стане горещо, понякога просто ще нагазвам във водата, а понякога ще се нося във водата. Обичам да плавам.
Не се страхувам от водата.
Басейнът във ваканционната ни къща е с еднаква дълбочина във всички краища, може би около 1,20 м. или малко повече. Децата ми много обичат да плуват, да скачат във водата, да потапят главите си и да изплуват, смеейки се и повтаряйки само „Марко Поло, Марко Поло.“ Стоя на стълбата на басейна, с пояс около кръста, оставяйки го да свърши цялата работа във водата. Нося се по гръб под струите на водни пистолети и детски кикот. Молят ме да открия огън по тях с водния пистолет, но предпочитам да се нося по водата, да се наслаждавам на водната маса, която преминава през мен.
В средата на месец август, когато посетихме вилата си в Тенеси, водата бе подложена на влиянието на южняшката жега цели два месеца. Водата в басейна беше топла, като водата във ваната, която не изстива. Останалите предпочитаха да се охладят, но за мен водата беше перфектна, като сладък карамелен сироп. Обикалях около басейна, докато децата излизаха от него. Наблюдавах осите, които хвърчаха около мен, отпускайки крака във водата и издърпвайки ги в последния момент, за да не докоснат металния край на басейна. Тук в тази фина смесица от температури и текстури: застоелият въздух, хладният бриз, хладката вода, гъстите облаци, които бяха толкова близо, слънцето, което вече залязваше, тук откривах баланс и хармония. Носех се.
Знаех, че вероятно големият ми син страдаше от нарушение на вниманието (ADHD) от ранна възраст. На съпругът ми също му бе поставена тази диагноза. Бяхме наясно, че все някое от децата ни ще го наследи. Но това не ни тревожеше.
Винаги сме предпочитали да гледаме на диагнозата, не като на заболяване, а по-скоро като на креативен начин за възприемане на живота.
Проблемът е, че останалата част от света има склонността да борави с определени правила и норми, докато хората, страдащи от това разстройство се движат в ритъма на собствените си разбирания. Трудно е да оцелееш в свят, който не те разбира.
Детето ми прояви симптоми рано, но тогава бяхме избрали домашна форма на обучение и неговото състояние не представляваше проблем. Когато дойде време синът ми да започне средното училище, решихме да го запишем в училище по метода „Монтесори“. Предложиха ни място, а и той имаше нужда от разширяване на средата и контактите, заради това се съгласихме. Отначало се справяше добре, но беше заобиколен от нови хора, звуци, гласове, трябваше непрестанно да напредва и съвсем скоро се оказа затънал в домашни, незавършени проекти, неконтролируем страх и растящо безпокойство.
Вероятно всички родители смятат, че децата им са брилянтни. Поне се надявам, че е така. Аз смятам, че моите деца са брилянтни, въпреки че осъзнавам, че съм пристрастна, но „Не ми пука дали светът е съгласен!“
Поне така си мислех, но когато се сблъсках с истината, когато оценките се завърнаха, когато започнаха стомашните болки, когато безпокойството започна да расте в сладкото ми момче, тогава започнах да се съмнявам в детето си, в решението да го изпратим в държавно училище. Видях детето си под водата. „Някой да го измъкне! – крещях наум.
Исках да го измъкна, да го хвана за ръка, да го издърпам от дълбокия басейн на училищни задачи и страх. Исках да го защитя от водата, от самата опасност, от хората, от развлеченията, от всички, които отклоняват вниманието му. Но той не желаеше да напусне. Водата бе дълбока, на моменти непреодолима, но той беше риба и имаше нужда от това.
Харесваше му да докосва водата и не се страхуваше от нея.
Заведохме го при психолог, който ни препоръча наш приятел.
Ако потвърди диагнозата, щеше да ни е по-лесно да се приспособим. Може би ще помогне. Правехме това по-скоро за мое успокоение, отколкото за негово. Докторът прекара цял ден в изследване на детето ни. Щом събра нужната информация повика мен, съпруга ми и сина ни. Погледна Чет и го попита: „Чувстваш ли се умен?“, той се сви леко и се засрами. Тя продължи: „Смяташ ли, че може би си гений?“, той отново се сви и погледна към пода. Тогава се изплаших, изплаших се, че използва думи, които са му непознати, че му подарява титлата „гений“, която той не разбира и може би дори не е заслужил.
Аз мисля, че е умен, но дали наистина е така? И има ли значение изобщо? Той не се страхува от водата. Аз съм тази, която се дави в съмнения и страх.
Наричат детето ми „два пъти по-специален“, това означава, че освен човек с дефицит на вниманието (ADHD), той е изключително талантлив. В някои тестове за определяне на IQ се представя много над средното ниво, но в други малко под средното. С лекота се справя с училищните задачи, но просто не може да постигне добри резултати. Мозъкът му не го позволява. Веднъж докато учителката му подавала бележника, той го загубил преди да успее да го прибере в раницата си. Изпълнителната функция на мозъка, която ни помага да се справяме всекидневните си задачи, почти не съществува при Чет. Умът му е кошер, пълен с идеи, понятия и информация, която тече постоянно и го завладява, откъсва го, докато света продължава да се движи.
Той се движи в кръг, мята безцелно с ръце и крака, а аз виждам как той се дави в дълбокото. Докторът му каза:
„ Имаш ум като състезателен автомобил, но със спирачки на велосипед, приятелче.“
– Чет кимна и леко се усмихна, а за се просълзих.
Той не се страхува от водата.
На 15 години, Чет е висок и слаб, с благ характер, упорит и общителен. Завърши последната година от средното училище с много добри оценки, възползвайки се от индивидуалния учебен план (IEP). Все още се чувства объркан, когато в класната стая е хаотично, все още усеща, че скача в дълбокото, все още работи здраво, за да може да се концентрира. Състезателната кола все още препуска бързо, а спирачките от велосипед са все така недостатъчни на фона на общата картина в класната стая, но той умее да плува – с кръгови движения на ръцете, движейки краката нагоре-надолу и с пълни дробове. Не се страхува от водата. Плува. А аз се нося.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Кристияна Киркорян
Източник: https://www.additudemag.com