От мен се искаше да порасна твърде бързо.
Това е разказ за всички, които са били жертва на прехвърляне на родителските отговорности от вашите родители към самите вас или по-малките ви братя и сестри. За тези от вас, които вместо да имат родители, е трябвало да бъдат родители. Онези от вас, които е трябвало да поемат по-голяма отговорност, отколкото би трябвало да поемат в тази крехка възраст и чието детството е било несправедливо откраднато.
За онези от вас, които не са имали такъв опит, завиждам ви. Знам, че никой не си избира детството, то е просто част от нашия живот. Каквото, такова. И в течението на времето се научаваш да живееш така, защото просто нямаш друга алтернатива.
Отношенията родител – дете се изкривяват, когато детето бъде детегледачка на собствените си родители или на своите братя и сестри. Тук се има предвид покриване на някои дейности, като седмично пазаруване, плащане на сметки или да бъдеш водещата фигура в емоционалните моменти на семейството като бъдеш довереник или посредник в конфликтите.
Моят опит с поемането на домашните задължения е в резултат от порастването ми с родител с ментално заболяване. В комбинация с баща алкохолик, както и с втори баща алкохолик с физически и емоционални проблеми, резултатът никак не е приятен. В някои случаи си е направо катастрофален.
Леле… Да напиша всичко това е доста по-трудно, отколкото очаквах. Усещам тежест в гърдите и коремът ми се е свил на топка. Това вероятно се дължи на факта, че едва сега открих, че има такъв термин, който да описва какво ми се е случило докато пораствам.
Моето детство беше откраднато от мен.
До днес изобщо не знаех, че има термин (на английски parentification), който да описва поемането на родителските отговорности.
И така, нямах кой знае какво детство. От ранна детска възраст, някъде около 5 години, вече имаше първите признаци, че ще се прехвърлят родителските задължения върху мен. Всичко започна съвсем невинно, водейки малкия ми брат на детска градина, докато му връзвах обувките, закопчавах му якето, наглеждайки че всичко около него е наред.
И от там насетне всичко се разви много бързо. Моята майка има няколко душевни/ментални болести, включително биполярно разстройство и посттравматично разстройство. Тя разчиташе на мен емоционално, твърде много, в голяма част от моя живот, започвайки от детските ми години. Аз мислех, че съм „избраната“ защото бях единствената й дъщеря.
Винаги съм се опасявала от смяната на ролите в нашите отношения, но не съм знаела, че има цяла теория зад това. Нито пък съм имала идея колко разрушително е това за мен. Това остави в мен усещане на доживотна мъка и огорчение.
Моята майка говореше с мен за нейните проблеми, съветваше се с мен и често имаше емоционални сривове пред мен. Тя ме умоляваше да й помогна, като казваше че не знае какво да направи, когато нещата се объркваха. Моят по-малък и по-голям брат разчитаха също на мен, бях и тяхна „майка“. Когато майка ни не издържаше на напрежението и се сринеше, аз трябваше да се справям. Дори веднъж се наложи да карам колата й – тогава бях на 13 години.
Гледах майка ми и нейния втори мъж как си викаха един на друг, гледах ги как се бият и често се опитвах да ги спра. Много пъти полицията идваше вкъщи, което беше много страшно за мен. Всеки път, като се прибирахме от училище, се чудехме какво ще се случи и каква ще бъде вечерта ни, не можехме да я предвидим.
От време на време говореше и за татко. Разказваше истории за това какво е обичал да прави, какъв ужасен човек е бил, колко много го е мразила. Неща, които не трябваше да бъдат казвани, особено на едно дете. Беше ми много тежко.
Имаше и моменти, в които майка ми превключваше и изкарваше целия си гняв върху мен. Идваше при мен и ми крещеше в лицето, наричаше ме с груби имена и ме обвиняваше за нейните проблеми. Не пропускаше да напомни, че щяла да се чувства много по-добре без деца. В тези случаи аз просто стоях до нея и приемах всичко, което казваше.
Понякога нещата съвсем се объркваха, нараняваше себе си, беше непостоянна, държеше се странно и мрънкаше под носа си. Когато станах тийнейджър, имаше няколко случая, в които стигнахме до физическо спречкване, което вече не успях да приема толкова лесно. С моя втори баща също имахме “интересни” моменти. Толкова много неща… биха били достатъчни за написването на цяла една книга…, но вероятно се досещате каква ще е идеята на тази книга. Това беше моят личен ад и нямаше изход от него.
Аз всъщност никога не съм имала истинска майка. Нямаше кой да ме посъветва или да ме научи на нещата, на които една майка трябва да научи дъщеря си. Нямаше никого до мен, който да изслуша проблемите ми или да ми помогне да премина лесно в тийнейджърска възраст. Нямаше никого до мен, когато водех борбата да порасна.
Единственият човек, на когото можех да разчитам, бях самата аз. Аз си бях подкрепа и си давах сили сама на себе си. Научих се да не разтичам на никого и колко малко ми трябва, за да оцелявам.
През годините се чувствах задължена да се грижа за майка ми, да се справям с нейните емоционални спадове, с нейните болезнени и нараняващи думи и изблици на раздразнение. В същото време се опитвах да съм опора за моите братя и да им помагам с проблемите, които имаха. Винаги съм смятала, че всичко това са мои задължения.
Това, съответно оказа влияние върху приятелствата ми, взаимоотношенията и здравето ми. Бях като кошче, в което всички изсипваха по нещо. Нуждите и желанията на другите винаги бяха преди моите и когато правех нещо за себе си, чувствах вина. Собствената ми самооценка никога не е била добра.
Най-накрая осъзнах колко нездравословна е връзката ми с майка ми и сега вече ограничавам времето, прекарано с нея. Моят по-голям брат подреди живота си. За съжаление, с моя малък брат вече не поддържаме връзка.
Работих много над себе си и се научих да контролирам тревожността и депресията си. Не беше лесно, но все още имам да извървя дълъг път, докато стана човека, който искам да бъда. Уча се на умения за справяне в различни ситуации и как по-добре да изразявам себе си. Уча се как да се обичам и да се приемам такава, каквато съм.
Това е един дълъг и труден път за мен, но все пак успявам да постигна прогрес. Не знам как съм успявала да премина през част от нещата, които са ми се случили, но, след всичко това, се считам за късметлийка. Със сигурност част от нещата, на които съм се научила през този период на отглеждане на моите родители, ще бъдат част от мен до края на живота ми, но се уча да живея в мир с тях.
Когато си мисля за пагубния емоционален ефект на отглеждането на родителите ми и какво ми е причинило това, всъщност осъзнавам нещо много важно.
Аз съм много по-силна, отколкото мога да си представя.
Източник: https://themighty.com
Източник снимка: https://parentology.com/
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Петя Маринова