Малките деца са изключителни, нали?
Те живеят в настоящето.
Те са способни и невинни.
Автентичността е, може би, тяхната най-силна черта. Децата нямат филтър и са едни от най-честните хора на планетата. Те са безкомпромисно себе си.
В същото време обаче децата са, може би, най-неразбрани.
Ние, възрастните, сме забравили какво е да си малко и зависимо дете, което се учи на нови неща всеки ден. Забравили сме какво е да усещаш една единствена силна емоция в даден момент, без да имаш инструментите да я контролираш, както и това да преминаваш през периода на най-бързото развитие на мозъка в човешкия живот.
Вместо това избираме да виждаме гневните избухвания на децата като инструмент за изпитване на нашето търпение и граници, както и като проява на неучтиво, невъзпитано и досадно поведение. Тази гледна точка може да ни накара да се чувстваме така, сякаш сме „лоши“ родители, които са изгубили контрол и се провалят. В резултат решаваме, че трябва да контролираме децата си, използвайки размера и силата си.По-разпространеният родителски подход в подобна ситуация набляга на промяната на поведението на детето, прибягвайки към методи като наказание, заплаха, подкуп или възнаграждение. В основата на този подход е вярата, че е необходимо поддържането на една доминираща йерархия.
Когато заплахите нямат ефект…ние увеличаваме наказанието.
Ами ако всичко всъщност е наред и няма нужда да поправяме или наказваме? Ако проблемът е в нашето незнание, неразбиране и липса на съпричастност? Ако тези методи застрашават да разрушат единственото, чрез което ние НАИСТИНА можем да влияем на детето си, а именно връзката ни с него.Популярният родителски подход в западното общество се основава на желанията на възрастните, а не на нуждите на децата. Но представете си, че чрез връзката с детето, чрез разбиране на детската психология и мозъчно развитие и промяна на нагласата успеем да намерим начин да сме в хармония с децата, да растем заедно с тях и да станем по-добри хора.Нека погледнем по-задълбочено към науката на порастването. Нека се опитаме да разберем ЗАЩО малките деца се държат по определен начин, за да се чувстваме уверени до тях и да ги напътстваме с търпение и съчувствие по време на приключението, наречено детство.
Кога пораства мозъкът?
Когато хората са еволюирали в двуноги, размерът на таза е намалял значително. Раждането е станало по-трудно за жените. В следствие те са еволюирали така, че да раждат бебетата в по-ранен стадий на развитие, за да може главата на бебето да мине безопасно през по-тесния родов канал. Някои твърдят, че в сравнение с другите бозайници хората се раждат едва след половината от периода на бременността, подобно на кенгурата.
Биологичният компромис? Недоразвит мозък и недоразвито, безпомощно, зависимо бебе.
В сравнение с другите бозайници, размерът на човешкия мозък е миниатюрен при раждане. Големината му е само 25 процента от крайния размер при възрастен индивид. Животните, родени в неблагоприятна среда, обикновено имат по-голям мозък при раждане, който им помага да оцелеят. Малките зебри например трябва да могат да тичат заедно със стадото само часове след раждането си. Техните мозъци са сравнително развити още в тази ранна фаза и за това те са способни да реагират и да бягат, ако се появи лъв.
Майката природа винаги има стратегия за оцеляване. Каква е тя за човешките бебета, които имат толкова малки мозъчета? Отговорът е лесен – мама и татко. Природата е създала бебетата и малките деца така, че да ни държи близо до тях ако не постоянно, то поне през повечето време, за да ги пазим.
Създадени сме така, че да се привързваме към бебетата и невръстните деца, за да може човешкият вид да оцелее и да се развива.
Според хипотезата на британският психоаналитик и основател на теорията за привързаността Джон Боулби, здравословното привързване е от изключителна важност за емоционалната овладяност и за оптималното развитие на мозъка. Както положителното, така и отрицателното общуване с децата ни влияе на начина, по който расте техния мозък.
Според Националния институт за психично здраве (Мериленд, САЩ) човешкият мозък узрява напълно едва в средата или края на първите двайсет години от живота ни. Предният дял на мозъка, отговорен за планиране, преценяване на рискове и вземането на решения, се развива последен около тридесет годишна възраст. Какво означава това за нас, родителите? Това означава, че трябва да сме търпеливи и състрадателни към децата ни. Те често са неспособни да изпълнят нереалистичните очаквания, които имаме към тях. Независимо от това колко умно си мислим, че е нашето тригодишно дете, и колко искаме то да може да рационализира и осмисля, то просто няма мозъка на възрастен. Можем да се надяваме, че децата ще се държат самодисциплинирано и и контролирано, но докато техните мозъци не узреят, е наша отговорност да ги напътстваме (и да им „дадем назаем“ нашия префронтален кортекс, докато техният се развие напълно).
Как положителните родителски грижи спомагат за здравословното развитие на мозъка?
Алберт Айнщайн е казал, че най-важният въпрос, на който трябва да си отговорим, е дали вселената, която ни заобикаля, е приятелски настроена към нас. Това е въпрос, който започваме да си задаваме още в ранното детство. Като видове, ние хората сме адаптивни, именно защото се раждаме не напълно развити. При децата се изгражда мозък, който съответства на средата, в която те се намират при израстването си. Всяка секунда в мозъка се формира смайващият брой от седемстотин нови нервни връзки (синапси). Този брой достига над хиляда трилиона до третата година на детето. Но процесът на мозъчното развитие не приключва на три. В юношеството броят на синапсите намалява наполовина.
Защо тогава мозъкът създава повече синапси, отколкото е необходимо, и след това премахва излишните от тях?
Причината е взаимодействието на генетичните фактори с околната среда. Генетиката полага основата, но околната среда и опитът на детето изграждат връзките в мозъка. Повторението на определен опит, свързан с околната среда, здравява конкретни индивидуални връзки.
Силата на синаптичната връзка е определяща за развитието на способността да регулираме емоциите си. Важно е да осигурим на децата си преживявания и опит, които да допринасят за здравословното развитие на мозъка. Например дете, което е изложено на прекомерен стрес, развива по-голям мозъчен ствол. Тази част от мозъка отговаря за функции, свързани с начина, по който реагираме в ситуации, в които се чувстваме застрашени. Много е вероятно деца с подобен опит да реагират прекалено чувствително на стрес на по-късен етап като възрастни. Защо? Защото техният ранен опит ги е научил, че трябва да са нащрек и че околната им среда не е безопасна (съответно и те не са в безопасност).
От друга страна, при дете, което получава грижи и внимание, развитието на мозъка се концентрира повече в изграждането на по-голям префронтален кортекс. Тази част на мозъка се занимава с емоционалната регулация. Такива деца по-скоро се развиват като спокойни и емоционално стабилни. Защо? Защото взаимозависимостта и отзивчивостта, които са били част от ранното им детство, са ги предразположили към нагласата, че светът е безопасно място и могат да разчитат на хората около себе си.
В хората е биологично заложено да очакват този тип грижа.
Според психолога Ерик Ериксон, здравословното физиологично развитие зависи от качеството на положената грижа. Когато е постигната балансирана проява на грижа и емпатия, бебетата и малките деца растат с естествено доверие към света. Такива деца са по-уверени самостоятелно да изпробват и изследват в средата си. По този начин се развива истинската самостоятелност.
Защо малките деца имат нужда от емоционални сривове?
Докато се борят с предизвикателствата на ежедневието, малките деца натрупват стресови хормони. Префронталният кортекс, който дава възможност за вербализиране на емоциите, все още не е напълно развит. Поради тази причина малките деца могат да изпитат силна емоция, без обаче да имат възможност да я изразят с думи, или да се справят с нея.
И така, майката природа е снабдила децата с безотказен инструмент за освобождаване на емоционалното пренатоварване: емоционални избухвания.
Малките деца не обичат емоционалните избухвания и не се държат така, за да ни манипулират. Този вид емоционално състояние е извън съзнателния контрол на детето. Когато емоциите прелеят, детският мозък не е способен да ги овладее рационално. Физиологията на детето е тази, която му помага да възвърне баланса си чрез емоционален изблик, който да освободи чувствата му.
- Емоционалните избухвания ни дават възможност да се свържем с децата си и да укрепим тяхното доверие в нас.
- Емоционалните избухвания ни дават възможност да се учим като родители.
- Емоционалните избухвания ни дават възможност да се вгледаме, да вникнем и да разберем по-добре детето си , за да можем да му помогнем с това, от което то има нужда.
- Емоционалните избухвания ни дават възможност да станем по-добри родители.
Колкото и невероятно да звучи, в момента, в който осъзнах това, не започнах да очаквам с нетърпение гневните избухвания, но престанах да се страхувам от тях. Не ги спирах, а започнах да подхождам към тях с любопитство и интерес. Започнах да ги очаквам така, както очаквах моя син да огладнее или да се измори.
И така, какъв е най-добрият начин да се справим с емоционалните избухвания?
Първо трябва да запомните, че избухването не е отражение на вас. Нека повторим – избухването на детето ви не е отражение на вас като родител. Това, което рефлектира върху вас, е вашият отговор на избухването. Имате ли смелостта да загърбите наслагваните от поколенията модели и културни очаквания? Искате ли да се опитате да бъдете спокойствието в бурята на детето ви? Не можете да контролирате другите, но можете да изберете своя отговор.
„Освободете се от представата си как „трябва“ да бъдат нещата. Оставете се на това, което са те в действителност„
– Доктор Шефали Тсабари
Помнете, че емоционалните избухвания са нещо нормално и здравословно.
Поемете дълбоко въздух. Ако трябва, затворете очите си за момент. Направете, каквото ви е нужно, за да се центрирате. Вие сте компасът на вашето дете. Вие сте неговият водач; то трябва да са сигурни, че вие владеете положението, че му пазите гърба и че може да разчита на вас, когато се чувства като удавник в море от непредсказуеми емоции.
Седнете търпеливо с детето. Прегърнете го, нека усети вашата близост. Бъдете съпричастни. Наблюдавайте.
На какви незадоволени нужди могат да се дължат силните емоции на детето?
Кажете какво виждате, без да съдите, за да може детето да разбере емоциите си. „Ти си разстроена. Изглежда, че ти е тъжно да кажеш чао на тате. Ти плачеш….“
Помнете, че не става въпрос за вас.
Дори не се опитвайте да рационализирате или да използвате логика – в този момент мозъкът на детето ви е само емоция. Свържете се първо на емоционално ниво и след като детето се успокои, можете да се опитате да решите проблема заедно.
Признайте гневът и объркването на детето, приемете неговите емоции и изчакайте те да се уталожат.
Когато постъпвате така с постоянство, ще заздравите вярата в детето ви, че околната среда е сигурно място и че родителите му го обичат безусловно. Че “лоша” емоция не съществува. Че ще му помогнете да контролира емоциите си и изследва чувствата си, независимо колко са хаотични.
Защо родителите трябва да се откажат от традиционната дисциплина?
По-широко разпространените методи за справяне с гневното избухване препоръчват да изчакаме или да се отдалечим, за да не покажем, че забелязваме поведението на детето. Друг популярен подход е наказанието. Този подход обаче е недалновиден – родителите може да постигнат това, което искат за кратко време, без всъщност да помогнат на детето.
Когато детето се чувства изоставено, нечуто или непризнато, то става тревожно. Възможно е емоционалните избухвания да престанат за известно време, но рискувате да създадете дълбока несигурност. Никога не бихме се отнесли към спъването на прохождащо дете като към „провал“. Защо тогава бихме се държали така строго към децата, когато те се препъват по пътя на емоционалното израстване?
Традиционната дисциплина се е превърнала в синоним на наказание. Оксфордският речник определя дисциплината като „практиката на обучаването на хората да се подчиняват на правила или на кодекс на поведение, използвайки наказание за за коригиране на неподчинението“. Но първоначалното значение на думата произхожда от латинската disciplina, което значи „инструкция“. Самата латинска дума disciplina произлиза от discere, което означава „уча“. Според мен традиционните методи за дисциплина са мързелив начин да се справим с неразбрано от нас поведение, което в повечето случаи произлиза от валидна, неудовлетворена нужда на детето. Също така тези методи прехвърлят по-голямата част от отговорността на детето, като оставят много малка част на родителите.
„Всеки ден децата ни ни питат по стотици начини ”Виждаш ли ме? Чуваш ли ме? Важен ли съм за теб?” Тяхното поведение често е отражение на нашия отговор.”
Л. Р. Ноуст.
Състраданието и съпричастността помагат на децата да развият мозък, който да може да регулира емоциите само след няколко години. Нервната система на децата е почти завършена около шестата им година, като тогава се формира способността да вярваш, да се овладяваш и да си съпричастен.
Деца, отгледани от състрадателни, отзивчиви и положителни родители, ще успяват да разберат и саморегулират емоциите си през повечето време. Те ще се чувстват сигурни. Те ще са изградили нервни нервни пътища в мозъка с биохимични вещества, които да спомогнат за регулирането на емоции като страх и гняв. Когато пораснат, че се чувстват удобно в кожата си, както и с емоциите на другите и ще бъдат способни да израждат силни връзки с тях.
Моментът на емоционален срив на малкото дете може да е много труден за преодоляване, но помнете, че усилията и жертвите, които правите, са от огромна значимост. След години децата ви няма да помнят какво сте казали, а как сте ги накарали да се чувстват.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Мариела Комитова
Източник и снимка: https://raisedgood.com