„Аз съм учител. И негова майка. Как не съм разбрала досега? Видях го да плаче на чина си.“– майка, шокирана да разбере, че синът й страда от дислексия, съветва родителите да „вярват на инстинктите си“.
„Умен. Това е първата дума, с която хората описват сина ми Ейдън, когато го срещнат. Той беше зрял и забавен, сигурен и уверен, и да „много умен“. Обичаше природата и животните, редовно участваше в разговори за приспособяване и унищожаване на местообитанията, които биха оставили възрастните без думи. Ейдън имаше много въпроси за света. За малко момче попиваше всичко с учудване и нетърпение. Той щеше да обича да ходи на детска градина.
Нека се върна малко назад и да кажа, че съм ресурсен учител. Като семейство държим на грамотността и синът ми обичаше книгите. Ейдън беше умен, здрав и щастлив. Щях да удивя началните учители с толкова добре подготвено дете. В крайна сметка, цял живот съм се подготвяла за това.
Само че не се случи точно така…
Всяка седмица прекарвах по няколко часа като доброволец в групата на Ейдън. Тогава започнах да забелязвам, че въпреки многото му силни страни, изглежда се затрудняваше повече от останалите деца. За съжаление, той също го забелязваше.
Хванахме се здраво и неуморно работихме върху запаметяването на определени думи. Спомням си как гледаше определителния член „the”, потупваше се по главата, говорейки си сам, като се опитваше да раздвижи паметта си:
„Ооо, това го знам. Това е диграф, но кой по точно?“
Да, имах дете на 5 години, което можеше да разделя сричките и да ги нарича диграф, но не можеше да идентифицира пълния член ”the”.
Бях наистина объркана и понякога си мислех, че той просто се прави на глупав. Например, когато сме се опитвали да римуваме думи, той можеше да каже, че „bat” се римува с “bed” или „куче“ с „коте“. Забелязах, че трябваше да си каже азбуката наум, за да разпознае и припомни определени букви. Често бъркаше буквите, пишейки ги наобратно… дори и в неговото собствено име.
Да, и в същото време демонстрираше невероятно разбиране на историите, които четяхме преди лягане. Подреждаше домашната си библиотека на художествена и нехудожествена литература. Умело обясняваше защо художествените текстове по действителни случаи са сложни, отделяйки ги в трета категория. Имаше такива моменти на проблясъци, които показваха разбирането му на сложни понятия.
Един ден го видях да плаче на чина и да обяснява на учителя си, че това е начинът, по който той пише на езика си. Всички тези думи бяха в главата му, но колкото и да се опитваше, не можеше да ги прехвърли на листа. Притесних се, но учителят го увери, че той е достатъчно умен и ще успее да „навакса“.
Да си призная, точно това исках и се нуждаех да чуя, затова ми беше лесно да го повярвам.
Просто продължавай да упражняваш думите! Мога да го направя. Проверявай, проверявай!
1 клас – Ейдън стана все по тревожен и тъжен. Пристъпите му станаха част от ежедневието. Нещо, което би трябвало да е обикновена домашна работа, отнемаше цяла вечер. Работеше усърдно, но все нещо не се получаваше. Попитах класния му дали учителят по четене ще го погледне. Молбата ми беше уважена и Ейдън се присъедини към малка група за консултации няколко пъти седмично.
Добре, сега бързо ще навакса. Ранната намеса ще доведе до победа. Нали така?
За съжаление, не и за Ейдън. Това обаче, беше единствената възможност за допълнителна подкрепа и бе използвана за повече от година с малък напредък. Урокът, който щях да разбера доста по напред в нашето пътуване, беше че не всички програми за подкрепа са доказани като успешни при деца с дислексия.
Връщайки се назад, си припомням коментари на специалиста по четене по време на обсъжданията през втория срок, които не схванах в този момент. Например, Ейдън има проблем с целенасоченото четене на книги – един ден сякаш знае всички думи, а на другия – не. Питали са ме дали се упражняваме да четем вкъщи. А ние го правим много усърдно! Спомням си, че бях толкова резервирана спрямо този въпрос, че беше трудно да разбера притесненията на учителката или да споделя моите.
От този момент започнах да разпитвам дали детето ми има някакъв дефицит или може би проблемът е, че аз очаквам твърде много от него. Ако специалистите не могат да му помогнат, тогава какви варианти имах? Достижима ли беше грамотността? Трудно ми е да призная, че в някаква степен започнах да губя надежда, че синът ми ще постигне някога успех в училище.
О, и продължавайте да упражнявате думите през лятото.
2 клас – учителят на Ейдън започна да отбелязва значителна разлика в неговите устни отговори и способността му да чете и пише.В същото време в разговорите ни започна да се споменава и дислексията. Естествено, аз проверих и открих в интернет таблица с тревожни знаци, публикувана от Международната асоциация по дислексия. От прочетените 13 характеристики, синът ми показваше 11.
Веднага поисках да бъде тестван. Едно от първите неща, които трябва да се направят е очен преглед. Седнах в чакалнята с надеждата, че чифт очила ще се окажат моят спасителен пояс.
За съжаление, срамувам се да преразказвам за това, с което се сблъсках. Въпреки това, разбирам значението на този момент.
Офталмологът ме попита дали Ейдън познава буквите от името си. След дълга пауза, започнах да обяснявам: той е във втори клас… В смисъл, той изостава с четенето, но се справя с малки книжки. Ходи на допълнителни консултации и четенето му е на ниво. Разбира се, че познава буквите в името си!
Лекарят реши да премине на картинков тест, вместо буквен. Малко след това, получих резултата, че няма проблеми със зрението. Ейдън не можеше да разпознае буквите без азбука, табло с думи или картинка. В този момент осъзнах как детето ми се е справяло през годините. Ейдън запаметяваше. Помнеше къде са помощните таблици в класната стая, в папката за домашните или на чина. Той бе запаметил флашкартите по гънките в хартията и по петната върху тях. Той беше последователно непоследователен. На почти 8 години, той не разпознаваше буквите извън своята учебна среда. Те представляваха кодове от символи, които той не можеше да разгадае.
Аз съм учител. Аз съм неговата майка. Как така не знаех за това?
Докато течеше тестването в училище, аз започнах нещо като изследване, което всяка загрижена майка би разбрала – ставаш рано, лягаш си късно и го сънуваш. Звънях на всеки лекар, образователен психолог, наставник, програмен или училищен специалист, които успях да намеря. Системата толкова трудно те навигира, че докато се лутате, се сблъсквате не само с разходите и задънените улици, но и никога не сте напълно сигурни, че вършите всичко необходимо при това – правилно.
Най-накрая получих телефонно обаждане и срещата бе насрочена за след няколко месеца. За щастие, бе проведено външно тестване от университетски доктори и техните студенти, които дълго работиха с Ейдън, добивайки така необходимата представа за силните му страни и подробности за затрудненията му. Казаха ми, че е изключително умен. Също така – силно дислексичен. Тази диагноза дойде с книжка с препоръки или казано по друг начин – успокоение за всяка майка, ръководство как в крайна сметка да помогне на детето си.
Докато се прибирахме след „оценяващата среща“, започна открития ни разговор относно дислексията и как се отразява на ученето.
Ейдън изтри една сълза и попита:
„Искаш да кажеш, че мозъкът ми не е повреден?“
„Не, скъпи. Далеч не е така. Ти си умен и способен. Сега ще започнем обучението ти по начина, по който ти учиш.“
Изпитвам огромно уважение и признателност към нашите учители по обществено образование. И аз съм като тях. Но нищо от това не се покрива в колежа. Въпреки моето образование и обучение, изпитвах затруднения да помогна на сина си. Учителите на Ейдън и аз се учихме заедно. Преподавателите, които работеха с него, сега осъзнаха трудностите на безброй други ученици, някои от които техни деца.
Ейдън отговаряше на условията за Специализирано обучение на деца с увреждания, използвайки модела на несъответствието, който не беше приятен. Осъзнаваше, че ще започне да получава адекватна помощ, а освен това обучението ще е показател на ежедневните му трудности досега.
В следващите три години, той се срещна с трима ресурсни учителя, всеки с различни методи на обучение и опит, което затрудняваше последователността в обучението за всеки от тях. Въпреки това, той имаше най-любящите, търпеливи и разбиращи учители. За да го улесним, в началото на годината разработихме рутинни процедури, като например провеждане на среща на екипа и изпращане по имейл на видео на Ейдън, където се обсъждат неговите обучителни нужди и интереси.
Достъпът до асистиращите технологии беше изключително важен момент за Ейдън, още от втори клас. Аудио книгите му бяха любими. Класната му въведе това удобство още преди да бъде диагностициран с дислексия. Вместо да четеше само по-леки или „бебешки“ книжки, както той ги наричаше, сега можеше да слуша и да се потопи в приключенията на Пърси Джаксън. Грижеше се за любимите си книги, както за най-добрите си приятели и подхранваше любовта към четенето въпреки предизвикателствата, с които се сблъскваше.
Най-голямата промяна, която забелязахме в Ейдън след диагностицирането с дислексия, бе в неговото социално и емоционално благополучие. Той се гордееше с това, че е станал застъпник за себе си и за всяко едно от пет деца като него. Събра информация за библиотеката по време на месеца за осведоменост относно дислексията и направи множество презентации за това състояние и поддържащите технологии пред своя клас, учители и родители. Работейки съвместно с Decoding Dyslexia Missouri, Ейдън сподели своята история с Камарата на представителите на Мисури, сената и най-вече губернатора Парсънс, за да получи подкрепа за специален законопроект. Дори и местните медии подкрепиха застъпническите му усилия, отразявайки речта му пред местния академичен борд с искания за ранно идентифициране на трудностите при четене, обучение на учители и възстановяване, основано на доказателства. В действителност, той обсъждаше проблемите с дислексията с всеки един, който желаеше да слуша. Търпеливо очаква обаждане от Шоуто на Елън Дедженеръс.
В момента Ейдън е на 11 години и започва шести клас в училище за деца с висок потенциал и затруднения в обучението. Това бе трудно решение за него, тъй като той много обичаше местното основно училище, но липсата на специални удобства е заместена с ефективно обучение. Нашата училищна система, както и учителите се нуждаят от време, за да наваксат. Тъй като неговата история все още се пише, искрено се надяваме, че той ще придобие необходимите умения, за да може успешно да се завърне в неговото държавно училище.
Колкото до мен – аз съм зад него, записвам, снимам и плача. Това дете откри силата на своя глас и го използва, за да помогне на други деца, опитвайки се да изградят себе си в този процес. Той осъзнава, че има толкова надежда чрез неговата история… и продължава да работи, за да подобри осакатената система.
Към родителите, които са в началото или в един от трудните моменти на това пътуване – не сте сами! Има много родители и групи за подкрепа онлайн. Намерете вашето място. Доверете се на инстинктите си, тъй като вие сте най-добрият защитник на своето дете. Празнувайте всяка негова победа и се възползвайте от всяка възможност да създавате успешни моменти. И моля, споделяйте вашата история, защото има много, които идват след вас.
За възпитателите от окопите на една непрекъснато променяща се и взискателна система – не сте сами. Вашите усилия са оценени. Ние се нуждаем от вашите опит и загриженост като част от нашия екип. Вие откривате разликите, а ние ще работим, за да ви осигурим необходимата подкрепа и обучение, за да научите децата ни да четат. Когато се съмнявате, бъдете търпеливи и любезни – това не струва нищо, а всъщност е целият свят за едно борещо се дете.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”:Татяна Христова
Източник и снимка:https://www.lovewhatmatters.com