Въпреки че със сигурност израснах в дом, в който имаше насилие, чак в последната година започнах да свързвам думата “насилие” с начина, по който бях отгледана. Това осъзнаване донесе със себе си коктейл от емоции, включително болка, гняв, тъга, и може би най-опустошителното – объркване.
„Как така не съм знаела, че съм жертва на насилие?“
Наскоро чух перфектната метафора, която описва защо най-вероятно не съм знаела. Позната е като метафората за “варящата се жаба”. Ако сложим една жаба директно във вряща вода, тя инстинктивно ще скочи от нея. Но ако сложим жабата във вода със стайна температура и оставим водата да заври постепенно, тя няма да усети опасността, ще продължи да се приспособява към температурата и бавно ще се сготви.
Тормозът, който преживях докато растях, беше толкова постепенен, че се промъкна незабелязано около мен. Когато температурата се увеличаваше, аз се приспособявах. Когато отново станеше по-горещо, аз отново се приспособявах. Чак когато станах възрастен човек, разбрах колко вредна е била домашната ми среда.
Споделям опита си, защото, за съжаление, не съм единствената, която е преживяла насилие в детството. Има много фактори, които допринасят за това децата да не разберат, че са били жертви на насилие, докато не станат възрастни – и е много важно да обясним защо това се случва. За да започнем дискусията, помолихме читателите на сайта ни да споделят по едно нещо, което ги е спирало от това да разберат, че са жертви на насилие.
Тук са няколко причини, поради които може да не сте разбрали, че преживявате насилие в детството:
Израснали сте в заможно семейство
“Бяхме заможни, затова всички ми повтаряха колко благодарен трябва да бъда. Предполагах, че празнотата, която изпитвах, беше по моя вина. Все пак трябваше да съм благодарен, значи не можеше родителите ми да са виновни, нали? Чак когато станах възрастен човек, научих какво е емоционално неглижиране и все още ми е трудно, напълно да осъзная каква роля е играло в живота ми.” -Джеймс Н.
“Пари. Предположението, че богатите семейства са емоционално стабилни и добри семейства, и че богато детство, означава добро детство. Когато някое богато дете започне да проявява признаци на психичен проблем, веднага бива заклеймявано като разглезено, неблагодарно, прекалено чувствително и др. На никого не му идва на ум, че може да има насилие или неглижиране в нашата общност, защото заможните хора просто не правят такива неща. Тъжната истина е, че насилието и неглижирането се често срещани в богатите семейства.” – Хедър Ф.
Не всичко е било лошо.
“Това, което ме спираше да разбера, че бях жертва на насилие, беше, че имаше и добри моменти. Не всичко беше лошо. Насилието, физическо и емоционално, беше ужасно, но аз обичах баща си и семейството си, както и те ме обичаха, колкото и странно да звучи.” – Хали Б.
“Не бях възрастен човек, а тинейджър. И защото физическото насилие беше спряло, и защото имаше моменти, подобни на фазата на меден месец, в които всичко беше наред, си мислех, че аз съм виновна, че не съм достатъчно добра, или че ме обичат, но се налага да са строги.” – Паула Х.
Насилието не е било физическо.
“Тормозът, който аз преживях, не беше физически. Дълго време си мислех, че физическото насилие е единственият вид насилие, и защото не ме бяха били, нямаше как да е чак толкова зле. Други хора преживяваха по-лоши неща, затова дълго време си казвах, че трябва да се стегна и да спра да мрънкам.” – Катрин Х.
“Не беше физически тормоз. Бях свикнала да определям насилието като синини и рани, счупени кости и видими белези; докато растях смятах, че родителите ми просто са разбираемо строги и ясно споделят очакванията си. Всъщност те причиняваха рани и синини на сърцето и душата ми. Белезите бяха там през цялото време – аз просто не знаех къде да погледна, за да ги видя.” – Кристина М.
Емоционална дисоциация
“Дисоциация… Потиснах спомените за по-голямата част от детството си. Живеех живота си чрез фотоалбумите на нашето семейство. Съчинявах си истории по снимките и вярвах, че тези истории са истина. В началото на 30-те ми години, потиснатите спомени започнаха да се връщат. Започнах да осъзнавам, че историите от снимките от фотоалбумите не са истински. Всъщност детството ми беше много тежко. Съзнанието ми е предпазвало сърцето и душата ми чрез тези снимки, за да не знам какво се е случвало наистина.” – Робин Р.
“Развих дисоциация като защитен механизъм на крехка възраст и я използвах, за да избягам от това, което наистина се случваше и да скрия тези спомени от самата себе си.” – Джеса Л.
Били сте изолирани и не сте разбирали, че насилието не е нещо нормално.
“Родителите ми толкова ме изолираха, че предполагах, че при всички е така. Имаше и заплахи, за да не казваме на никого. Лесно е да разбереш, че нещо е било грешно, когато е минало време, но е трудно да го разбереш докато си в такава ситуация.” – Беки П.
“Изолация. Ние учехме у дома в религиозна секта, където начинът на живот на всички изглеждаше като нашия. Не можехме да направим сравнение, за да разберем, че нашето “нормално” беше нездравословно и опасно. Нямаше кой да ни предпази (семейство, училищен персонал, медицински лица и др.).” – Хилари М.
“Не ми беше разрешено да ходя в къщите на други хора, затова не знаех, че насилието не е нещо нормално. Не го бях осъзнала напълно, докато не говорих с ръководител на един мой стаж, когато обсъждахме случай на клиент. Тя изрази съчувствие, а аз бях объркана, защото на мен не ми изглеждаше необичайно.” – Линди Дж.
Насилието е било нещо нормално поколения наред.
“Насилието е било в реда на нещата поколения наред в моето семейство. Баба ми е тормозела баща ми и майка ми (нейната снаха), тя тормозеше мен, а родителите ми също ме тормозеха. Тогава бях интровертна, депресирана и се изолирах през цялото време. Затова нямах други примери на здравословни отношения, като семейни приятели, лели и чичовци, които да наблюдавам, и да видя, че това не е нормално. Рядко общувах с приятели извън училище и не виждах далечните си роднини често. Чак през 20-те си години осъзнах, че цялото ми детство е било изпълнено с насилие. За мен това е било нещо нормално и съм смятала, че се случва във всички семейства.” – Катрин Р.
Насилникът ви понякога се е извинявал за поведението си.
“Тя понякога се извиняваше, понякога плачеше и аз смятах, че ако наистина беше насилник, нямаше да прави тези неща. Не съм смятала, че е възможно някой да бъде толкова добър лъжец или толкова нестабилен, че да бъде способен да лее крокодилски сълзи и да казва “извинявай” само, за да ме завлече отново към насилието.” – Лекси Р.
“Близостта” с насилника ви е карала да се чувствате специални.
“Смятах, че да бъда “най-добрата приятелка” на майка ми, е нещо хубаво. След много терапия разбрах, че съм родителствала, а тя е била като емоционален кръвосмешател. Аз поемах ролята на партньор, приятел, родител. Това не е здравословно за едно дете. Особено когато някои от темите, които обсъждахме, когато бях много малка, са били сексуални. Като дете смятах, че съм специална. Не съм разбирала как това е вредяло на моето развитие като личност.” – Моника С.
Не сте могли да се справите с тази информация като дете.
“Мисля, че винаги съм знаел какво се случва, но не съм знаел как да се справя с това, докато не станах възрастен. Когато вече можех да преработя информацията и да назова това, което се беше случвало, с истинското му име, успях да получа подходящата помощ, за да се справя с последствията.” – Кристофър К.
Казвали са ви, че това е просто “дисциплина”.
“Постоянно ми казваха, че родителите имат право да учат децата си на дисциплина, и че има деца с много по-лош живот от моя. Ако не умирах или не кървях, значи всичко беше наред.” – Барбара Л.
Думата “насилие” не е била във вашия речник.
“Думата “насилие” не беше в моя речник. Бях напълно наясно, че това, което ми се случваше, беше грешно. Никой не се противопоставяше на моите насилници. Понякога искаха да се присъединят. Не заслужавах да бъда спасена.” – Шери Л.
Смятали сте, че си въобразявате.
“Аз си мислех, че си въобразявам. Въпреки всичко, през което бях преминала, аз успявах да се убедя, че родителите ми ме обичат. Те трябваше да ме обичат, нали така? Все пак бяха мои родители. А и толкова много хора живееха по-зле от мен, защо аз се оплаквах? Все още ми е трудно да приема, че не са ме обичали. Понякога се чувствам толкова уязвима, че ако видя родната ми майка и тя се извини, бих я допуснала отново в живота си.” – Рейчъл Р.
Обичали сте насилника си.
“Любов. Често сме заслепени от любовта. Също така, когато си малък, не знаеш какво е правилно и грешно. Ако растеш с нещо всеки ден, това е всичко, което познаваш. То се превръща в нещо нормално.” – Британи Дж.
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Ана Николова
Източник: https://themighty.com/