В този момент от живота на сина ми „Котката в шапката“ е всичко за него. Той има книгата, филма, тениската. Тича до магазина за подаръци и иска да му купя книгата „Котката в шапката“ за 47.95 долара. Съобразявам се, защото вярвам, че това може да е единственото нещо, което ще ни помогне да минем навреме през паспортния контрол.
Качваме се на самолета и имам чувството, че в този момент всички се обръщат към нас и ни гледат с прилична учтивост. Знам какво мислят: „О, семейство, моля те, не сядай на пътеката до мен!“В главата си дори мога да чуя стюардесата да казва: „Можете да се чувствате свободни да „сложите“… вашето дете в мястото за багаж над седалките или в пространството под седалката пред вас.“
Настаняваме се на местата си, които са два реда зад турбините на самолета. Ако попаднем в турбуленцията, това ще бъде неприятно преживяване. Ние обаче сме семейство и не можем да си позволим първа класа. Синът ми седи до прозореца, жена ми в центъра и аз заемам мястото до пътеката. Виждам как един готин човек се качва на самолета, мъж на моята възраст. Носи тениска, скъсани дънки и слуша пънк рок от 70-те години на своя iPhone. Виждам в този човек себе си, преди да стана баща. Заема мястото на пътеката срещу мен. Искам да му кажа: „Виж, приятел, може би си мислиш, че ще се отпуснеш и ще се насладиш на този полет, но ти си част от моето семейство през следващите 1400 мили, така че си стягай колана, защото ще стане интересно!“
Излитаме. Самолетите не са съобразени с нуждите на децата. Няма играчки, няма детска площадка, и детето може да се забавлява за по-дълго време само с iPad. За не му е скучно, съпругата ми и аз, се редуваме да разхождаме сина ни от единия край на самолета до другия. Но попадаме в турболенция и трябва да заемем местата си. Самолетът се тресе, сина ми изпитва силна болка в ушите от промяната на налягането и получава срив. Той е дете със социални трудности и прекалените стимули също го претоварват. Съпругата ми и аз не можем да направим нищо, освен да го гушкаме и да преживеем заедно този момент. Поглеждам към готиния човек, а той се взира в мен, докато се опитва да си сипе ром. Искам да кажа: „Виж, приятел, ако някой в този самолет трябва да пие, то това съм аз!“
Синът ми заспива от изтощение. И ние със съпругата ми сме изтощени. Просто седя и слушам бученето на двигателя и гледам празно в списанието, сложено в джоба на седалката пред мен, надявайки се, че скоро ще кацнем в Чикаго.
Тогава усещам как някой ме потупва по рамото.
Това е готиния човек. Той ми подава бакарди и казва: „Имаш нужда от това повече от мен.“
Започнахме да говорим. Той ми каза, че е израснал във Върмонт и живее в Лос Анджелис. Занимава се с бизнес. „Ти си смел да летиш с дете“, казва той. „Имам три деца и не бих летял с тях от Лонг Бийч до Малибу.“
„Вашият син с аутизъм ли е?“, пита той.
„Да“, отговорям и започвам да му разквам за сина си.
Tой не казва: „Това трябва да е трудно.“ или „Ти си страхотен баща.“Просто ме слуша. Позволява ми да се чувствам човек само за няколко минути. Превръща най-ужасният полет в живота ми в най-запомнящия се.
Кацаме в Чикаго. Винаги, когато имам сърдечен разговор с човек, когото никога няма да видя повече, искам да кажа нещо от рода на „Дано Вселената се отнася добре с теб“, но никога не го правя. Вместо това му казах: „Ей, ако някога отново сте във Вермонт…“ Той ме спира, усмихва се и казва: „Ще остана в хотел.“
След минути се озовахме на летището в Чикаго. Синът ми веднага намери книжарница и поиска да му купя второ копие на същата книга „Котка в шапката“, която купих няколко часа по-рано във Вермонт.
Благодаря ти, готин, дано Вселената се отнася добре с теб.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: София Стоянова
Източник: https://themighty.com