„Моята 2-годишна дъщеря бяга, когато сме на публични места и отказва да ме слуша. Имам чувството, че сме опитали всичко. Опитах се да бъда търпелива и да й позволя да проучва света около нея, но понякога нейното поведение е опасно и се притеснявам за безопасността й. На предела на силите си съм. Дори вече не искам да я взимам с мен никъде, защото винаги приключваме с бягство или с влачене към колата, докато тя крещи. Всеки един съвет, който бихте ми дали ще ми бъде полезен“
– разтревожен родител.
Не мога да се сетя за нещо, което е по-изнервящо от това нашето малко дете да бърза да излезе навън и изведнъж да спре. Може да започне много невинно. Може би, защото е твърде малка, просто се наслаждава на тичането, като нещо ново за нея; или забелязва нещо интригуващо и е привлечена да го проучи. Независимо от това, в този миг, нашите спокойствие, търпение и рефлекси могат да бъдат подложени на сериозна проверка.
Реакцията ни има голямо значение, защото може да превърне един спонтанен еднократен експеримент в рутинен и преднамерен акт на неподчинение. Основното правило за родителите е, че, като цяло, нежеланото поведение на децата ни продължава заради начина, по който се справяме с него. Добрата новина тук е, че в нас е силата да се справим с това тестване по един ефикасен начин, който облекчава нуждата от това.
И така, в случай на дете беглец, неприятностите започват, когато реагираме остро или викнем (въпреки че е разбираемо). Когато децата усетят, че тяхното поведение има силата да ни изкара извън равновесие, то, тогава те се фокусират именно върху това. Спонтанното лутане се измества от далеч по-голям интерес: „Как ли мама и татко ще се справят, когато избягам от тях? Ехаа, видя ли изражението на мама? Това е яко! По-добре да го направя отново!“
Ето няколко стратегии за реакция (и потушаване на нежеланото поведение):
Въздържайте се, колкото се може, повече
Това означава да останем максимално спокойни, което, очевидно, не е възможно, когато децата ни се движат в близост до улица или са в други опасни ситуации. Безопасността винаги е № 1, а когато има спешна ситуация, паническата реакция е неизбежна. Но забелязах, че има тенденция родителите да реагират прекалено много на децата си, когато ситуациите изобщо не са спешни. Например, можем да преувеличим с наблюдението на малкото дете в парка или в дома на приятел, или член на семейството, когато, в същото време, можем спокойно да се разхождаме или, още по-добре, да стоим на място и небрежно да наблюдаваме детето. „Еха! Вижте колко далеч можете да стигнете. Ще бъда тук … “ или: „Искаш ли да се върнеш при мен?“. Изборът ни на думи е важен, но по-важно е спокойното ни отношение.
Перспектива
Невъзможно е да се чувстваме фалшиво комфортно, когато сме се разделили, но това може да помогне да работим върху изместването на нашата перспектива. Това означава да разберем, че бягането (като всички тестове) е типично, нормално поведение, а не знак, че не сме успешни родители или имаме невъзпитано дете, което ни мрази. Но тъй като малкото дете е потенциално опасно във всяка ситуация, това са типовете тестове, които трябва да направим за да не се случи.
Предпазване, Предпазване, Предпазване
Направете държането за ръце (или возенето в количката) без договорки. Напълно приемете възраженията на децата, защото това е начинът, по който те изразяват чувствата, които трябва да споделят. Признайте, „Не искаш да държиш ръката ми. Искаш да ходиш сам. Аз трябва да те пазя. Това е разочароващо за теб.“.
Избягвайте да давате задачи на децата, когато е възможно, особено в късните часове на деня, когато са уморени.
Разберете защо децата тестват вашите граници и как да бъдат проактивни при споделяне на техните нужди, така че тестовете, като цяло, да бъдат предотвратени още в зародиш.
Насърчавайте децата да показват чувствата си, като им позволявате да изразяват интензивни, експлозивни чувства във всички случайни, неудобни случаи, в които се появяват. Тези чувства не са измислени. Децата плачат, хленчат, крещят, викат и са наранени, защото чувствата вече са там и се нуждаят от безопасен изход. Ако тези здравословни (макар и често неприятни за чуване) начини на изразяване са обезкуражени, децата са по-склонни да ги изразяват чрез импулсивно, опасно поведение.
За да илюстрирам спецификата, ще разгледам примера на раздразнения родител:
Моята двегодишна дъщеря бяга на публични места и отказва да слуша.
Тя чува, но е направила избора да продължи да тества родителите си. Важно е да не подценяваме информираността на децата си, за да можем да разпознаем тестването рано и да реагираме на него много преди да се подразним. Децата са умни и възприемчиви. Обикновено те знаят, че правят нещо, което не трябва. Това, което те не знаят, е защо имат това желание да го направят.
Опитвам се да бъда открита и търпелива и да й позволя да проучва, но на моменти поведението й е опасно и се притеснявам за нейната безопасност.
Отново, това е далеч отвъд невинното изследване на средата около нея. Това, което тя изследва, е способността на нейния родител да остане спокоен и да я избави и в идеалния случай – да предотврати това поведение.
На предела на силите си съм
Това е същността на въпроса. Деца се нуждаят от родители, които не се пречупват – дори не се доближават до нивото на пречупване. Представете си, че сте две години на планетата и имате силата да рушите родителите си, само защото можете да бягате от тях. Как това може да бъде толкова лесно? Вероятно ще трябва да продължите да опитвате – надявайки се, че ще успеят да разберат постъпката, така че да можете да почувствате комфорта и увереността в силата им.
Дори вече не искам да я взимам с мен, когато излизам, защото винаги приключваме с бягство или с влачене към колата, докато тя крещи.
Понякога може да се наложи да ти крещя, докато съм в безопасност в прегръдките ти. Моля, не се страхувайте от мен, мамо.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Петя Маринова
Източник: https://www.janetlansbury.com