Как да спрем детето “беглец”

Как да спрем детето “беглец”

„Моята 2-годишна дъщеря бяга, когато сме на публични места и отказва да ме слуша. Имам чувството, че сме опитали всичко. Опитах се да бъда търпелива и да й позволя да проучва света около нея, но понякога нейното поведение е опасно и се притеснявам за безопасността й. На предела на силите си съм. Дори вече не искам да я взимам с мен никъде, защото винаги приключваме с бягство или с влачене към колата, докато тя крещи. Всеки един съвет, който бихте ми дали, ще ми бъде полезен“

– разтревожен родител.

Не мога да се сетя за нещо, което е по-изнервящо от това, едно малко дете да се окаже на обществено място и изведнъж да открие възможност да се втурне, тичайки нанякъде. Всичко може да започне много невинно. Може би, защото е твърде малка, дъщеря ви просто се наслаждава на тичането, като нещо ново за нея; или забелязва нещо интригуващо и е привлечена да го проучи. Независимо от това, в този миг, нашите спокойствие, търпение и рефлекси могат да бъдат подложени на сериозно изпитание.

Реакцията ни има голямо значение, защото може да превърне един спонтанен и еднократен експеримент в рутинен и преднамерен акт на неподчинение. Основното правило за родителите е, че като цяло, нежеланото поведение на децата ни продължава заради начина, по който реагираме на него. Добрата новина тук е, че в нас е и силата да се справим с това изпитание по един ефикасен начин.

И така, в случай на дете беглец, неприятностите започват, когато реагираме остро или викнем (въпреки че е разбираемо). Когато децата усетят, че тяхното поведение има силата да ни изкара извън равновесие, то тогава те се фокусират именно върху това. Спонтанното затичване се измества от далеч по-голям интерес: „Как ли мама и татко ще се справят, когато избягам от тях? Ехаа, видя ли изражението на мама? Това е яко! По-добре да го направя отново!“

Ето няколко стратегии за реакция (и потушаване на нежеланото поведение):

 

Въздържайте се, колкото се може повече

 

Това означава да останем максимално спокойни, което очевидно не е възможно, когато децата ни се намират в близост до улица или са в други опасни ситуации. Безопасността винаги е № 1, а когато има спешна ситуация, паническата реакция е неизбежна. Но забелязвам, че има тенденция родителите да реагират прекалено много, когато ситуациите изобщо не са спешни. Например, можем да преувеличим с държането под око на малкото дете в парка или в дома на приятел или член на семейството, когато в същото време, можем спокойно да се разхождаме, или още по-добре, да стоим на място и небрежно да наблюдаваме детето. „Еха! Виж колко далеч можеш да стигнеш. Ще бъда тук … “ или „Искаш ли да се върнеш при мен?“. Изборът ни на думи също е важен, но по-важно е спокойното ни отношение.


Перспектива

 

Невъзможно е да се чувстваме фалшиво комфортно, когато сме разделени с детето, но може да ни помогне да работим върху изместването на нашата перспектива. Това означава да разберем, че бягането (като всяко изпитване на граници) е типично, нормално поведение, а не знак, че не сме успешни родители или имаме невъзпитано дете, което ни мрази. Но тъй като малкото дете е потенциално опасно във всяка ситуация, това са типовете изпитания, които трябва да се стремим да не се случват.


Предпазване, предпазване, предпазване

 

Направете държането за ръка (или возенето в количката) нещо, за което не се правят отстъпки. Приемете напълно възраженията на децата, защото това е начинът, по който те изразяват чувствата, които трябва да споделят. Признайте: „Не искаш да държиш ръката ми. Искаш да ходиш сам. Аз трябва да те пазя. Знам, че това е разочароващо за теб“.

Избягвайте да влизате в ненужни спорове с децата, когато е възможно, особено в късните часове на деня, когато са уморени.

Разберете защо децата тестват вашите граници и как да бъдете проактивни при задоволяването на техните нужди, така че подобни тестове като цяло, да бъдат предотвратени още в зародиш.

Насърчавайте децата да показват чувствата си, като им позволявате да изразяват дори интензивни, експлозивни чувства във всички случайни и неудобни случаи, в които се появяват. Тези чувства не са измислени. Децата плачат, хленчат, крещят, викат и са наранени, защото чувствата вече са там и се нуждаят от безопасен изход. Ако тези здравословни (макар и често неприятни за чуване) начини на изразяване са ограничени, децата са по-склонни да ги изразяват чрез импулсивно, опасно поведение.

 

Нека разгледаме примера на разтревожения родител:

 

Моята двегодишна дъщеря бяга на публични места и отказва да слуша.

Тя чува, но е направила избора да продължи да тества родителите си. Важно е да не подценяваме възприятията на децата, за да можем да разпознаем изпитването на граници рано и да реагираме на него, преди да загубим контрол. Децата са умни и възприемчиви. Обикновено те знаят, че правят нещо, което не трябва. Това, което те не знаят е защо имат желание да го направят.

Опитвам се да бъда открита и търпелива и да й позволя да проучва, но на моменти поведението й е опасно и се притеснявам за нейната безопасност.

Отново, това е далеч отвъд невинното изследване на средата около нея. Това, което тя изследва, е способността на нейния родител да остане спокоен и да я „спаси“ и в идеалния случай – да предотврати това поведение.

 

На предела на силите си съм

 

Това е същността на въпроса. Деца се нуждаят от родители, които не се пречупват –  и дори не се доближават до нивото на пречупване. Представете си, че сте от две години на този свят и вече имате силата да пречупвате родителите си, само защото можете да бягате от тях. Как това може да бъде толкова лесно? Вероятно ще трябва да продължите да опитвате – надявайки се, че ще успеят да разберат постъпката ви, така че да можете да почувствате комфорта и увереността в силата им.

Дори вече не искам да я взимам с мен, когато излизам, защото винаги приключваме с бягство или с влачене към колата, докато тя крещи.

Понякога може да се наложи да ти крещя, докато съм в безопасност в прегръдките ти. Моля, не се страхувай от мен, мамо.

Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Петя Маринова
Източник: https://www.janetlansbury.com