НАКРАТКО
Децата с увреждания са едни от най-вероятните жертви на тормоза в училище. Родителите играят важна роля в това да защитят децата си, като открито обсъждат въпроса и работят с училищния персонал.
Тормозът в училище е широко разпространен проблем в както при нас, така и в глобален аспект. Проучване в САЩ показва, че повече от 3.2 милиона ученици всяка година са жертви на тормоз; 17% от учениците разказват, че ги тормозят от два до три пъти в месеца. Въпреки че е трудно да се намерят точни данни, широко признато е, че децата със специални нужди съставляват значителна част от тормозените ученици, заради техните необикновени уязвимости и заради предизвикателствата, пред които са поставени. Едно изчисление установява, че децата с увреждания са сред групата деца, която е с 63% по-вероятна да бъде тормозена за разлика от другите деца.
В проучване, проведено от Институт за изследване на населението и Уницеф показва, че България е сред челните 10 страни от 43 изследвани, засегнати от проблема „училищен тормоз“.
В много училищни системи родители, учители и ръководители се опитват да създадат среда, която е безопасна за всички ученици, но въпреки това хиляди се прибират вкъщи всеки ден, страхуващи се от училищния хулиган. „Всичко зависи от културата в училище“, казва клиничният психолог д-р Джоел Хабер. Познат като „Треньорът на побойниците“, Хабер е национално признат експерт, който е прекарал повече от две десетилетия, работейки за това да разпознава и предотвратява насилственото поведение. Неговият опит го води до извода, че ключът към предотвратяването на тормоза е последователни реакции от училищата, семействата и от обществото.
КАКВО Е ТОРМОЗЪТ?
Според Хабер, тормозът възниква, когато някой с повече сила повторно наранява някого с по-малко сила, умишлено и нечестно. Докато типичната идея за тормоза включва физически сблъсъци, хулиганите също така използват своите социални и словесни умения, за да създадат „дисбаланс на сила“, като по този начин те се чувстват по-добре за сметка на другиго.
Противно на общоприетото мнение, малък процент от тормоза включва физически сблъсъци; по-голям процент се състои в словесния и „релационния“ тормоз. Целта на релационния тормоз е да не допуска жертвата до приятелства и дейности и този тип тормоз може всъщност да бъде много болезнен. Изказвания, които целят да изключат детето от групата, („Не може да си играеш с нас.“ „Всички са поканени освен теб.“) го изолират и намаляват неговото себеуважение.
КАКВО ПРАВИ ЕДНО ДЕТЕ МИШЕНА?
Децата са уязвими на тормоз, защото са „различни“ от повечето децата. Децата със специални нужди са особено уязвими, заради дисбалансът на сила между тях и другите „по-типични“ деца. Традиционни мишени са болезнено срамежливите, физически малките и неагресивните; на тях им липсва двигателна координация, не са добри в спорта, и често са изправени пред обучителни трудности, социални предизвикателства и имат малко приятели. Умни деца – особено тези, които са по-стеснителни, могат неумишлено да предизвикат ревност в хулиганите, провокирайки поведение, което има за цел да намали тяхното себеуважение.
КАКВО ПРАВИ ЕДНО ДЕТЕ ХУЛИГАН?
Докато някои побойници са несигурни в себе си, повечето имат високо самочувствие, популярни са, имат над средната интелигентност и са експерти във словесната и социалната сфера. Характерно за тях е да имат силно чувство на презрение, да се чувстват сякаш имат права над всички останали и да им липсва съпричастност. Те вярват, че имат правото да нараняват другите, и не разбират емоционалното страдание, което причиняват. Въпреки че няма ген, който да предразполага едно дете да тормози, дете, което има агресивен характер, може да е склонно към тормоз и може лесно да се повлиява от фактори от околната среда.
Точно, както мишените трябва да бъдат обучени на език, чрез който да реагират, и да им се предостави възможност да се почувстват по-добре, така и хулиганите трябва да бъдат научени на приемливо, алтернативно поведение и трябва да им се даде шанс да привлекат положително внимание. Особено важно е да бъдат научени на съпричастност („Как би се почувствал, ако беше в неговите обукви?“), да виждат уважението и спогаждането, давани като пример у дома, трябва да са дисциплинирани по принципен начин, да са научени на значението на това да поемаш отговорност за своите действия и да развият по-добро разбиране за последствията.
СПОДЕЛЕНА ОТГОВОРНОСТ
„Хулиганите тормозят, когато около тях има хора, които реагират“, казва Хабер.
Страничните наблюдатели често се чувстват дискомфортно да се намесват; те се радват, че те не са мишената и не искат да бъдат следващите. Но без подкрепата на другите, мишените се чувстват изоставени, докато хулиганите се чувстват подкрепени.
С времето мишените започват да си обясняват тормоза, мислейки си, че нещо не е наред с тях. По подобен начин очевидци оправдават своята неспособност да реагират като се обосновават, че детето, което е мишена, само си го е причинило.
Хабер подчертава, че възпитанието на очевидците, мерилото на една почтителна култура, трябва да бъде неразделна част от програмата на училището. Децата трябва да бъдат окуражавани да бъдат съюзници. За да се развие успешна програма за превенция на тормоза, училища, домове, общества трябва да зададат тона, като декларират принципно и ясно в подход отгоре надолу: „Вие сте толкова отговорни, колкото и хулиганът, освен, ако не се изправите срещу него и не сте съюзник.“
Стратегии срещу тормоза за родителите
Родителите трябва да помогнат на уязвими деца да изградят набор от умения, които да им дадат възможността да избегнат това да станат лесна мишена. Разрешаването на конфликти, създаването на приятелства, умения за себеотстояване и участието в дейности, в които могат да се отличат, са изключително полезни. Приятелствата трябва да бъдат изградени, за да служат като буфер срещу тормоза.
Децата няма да искат да ядосат или натъжат родителите си. Ако реагирате на ситуация на тормоз с гняв/тъга, те няма да ви споделят. Вместо това, отговорете спокойно и проявете съчувствие: „Това сигурно е било много разстройващо…“ „Ти сигурно си се чувствал…“
Ако тормозът не се обсъжда изобщо, ще стане по-зле. Дайте на децата си естествен начин, по който да говорят за това. Разберете подробностите и утвърждавайте чувствата им.
Говорете за проблема; не го “поправяйте”. Ако го “оправите”, ще засилите усещането за безсилие. Помогнете на децата да изградят план, чрез който да се почувстват в безопасност. Играйте на роли и репетирайте, използвайки сценарии, за да могат да усвоят отговори. Използвайте изказвания с „Аз“: „Искам да спреш.“ Бъдете инициативни: „С кое друго дете можеш да играеш?“ „Какво друго може да правиш по време на междучасието?“
Говорете с училищния екип. Ако трябва, помолете някого да наблюдава детето ви тайно.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Шудипта Султана
Източник:https://www.smartkidswithld.org