Пет ключови стратегии за по-лесно справяне с родителството
Агресията у децата може да има редица проявления: внезапните гневни изблици, като ритане, удряне или хапане, буйните избухвания, които са свързани с рушене на собственост, целенасочени вербални атаки, опити за установяване на контрол над останалите посредством заплахи или дори форми на физическо насилие.
Какво обаче провокира подобен тип поведение у децата?
В някои случаи, децата реагират агресивно, защото се чувстват притеснени от някакъв проблем, който е твърде сложен, за да го разрешат сами. Те още не са се научили как да контролират своите импулси или конфликтите, в които стават участници.
В други случаи, децата с подобен тип поведение може и да се опитват да се преборят с малко по-специални затруднения, в сравнение с тези при връстниците си, като стресови ситуации в ежедневието, проблеми с овладяването на урагана от емоции, липса на внимание от страна на възрастните, аутистични наклонности или дори хиперактивност.
И въпреки това, във всеки един от гореспоменатите случаи, дори децата да са диагностицирани със сериозни проблеми, възрастните винаги могат да окажат влияние върху поведението им. Агресията не е следствие от това, че генетично сме програмирани да отвръщаме на света с враждебност или неприязън. Истината е, че във всеки един от нас стои заспало зрънцето на агресивното поведение, но дали то ще се събуди и ще се превърне в емоция, с която ще третираме света, зависи само от нашите възприятия за заобикалящата ни среда.
Тенденцията за проява на агресия се формира главно от условията в които живеем – напрежението, заплахите,възможностите за реакция и последствията от дадени действия в които децата заемат ключова роля. Ако обаче родителите успеем да се намесим навреме и да понагласим някои от нещата, това може да доведе до внезапна положителна промяна в държанието на детето и да промени курса на неговото поведенческо развитие към по-добро.
Разбира се, това в никакъв случай не означава, че ние, като родители, сме изцяло виновни за лошото държание. Не по-маловажна роля за това как малчуганите се държат и за агресивните им изблици, играе и генетичната им обремененост. Има случаи, в които смело може да се твърди, че някои деца са застрашени от откликването на ставащото около тях с агресия. Като ключов фактор за демонстрирането на подобен тип поведение се явява и стресът, на който хлапетата са подложени още от ранна възраст.
Обширни научни проучвания върху близнаци затвърждават теорията, че генетичната предразположеност наистина оказва влияние върху риска от развиване на агресивно поведение. А децата са по-склонни да го придобият, ако от невръстна възраст са подложени на критични нива стрес.
Важно е да отбележим, че детската агресия може да бъде провокирана и от фактори, намиращи се извън домашната среда. Връстниците, учителите, квартала в който живее детето и културните фактори също имат не по-маловажна роля за поведенческите проблеми. Обхватът на всеки един от тях върху детето вече зависи генетичната обремененост на самия организъм, пренаталните фактори и разбира се стресовите ситуации в детството.
Учените също така насочват вниманието и към факта, че не всеки детски организъм успява да се справи с произвежданото количество от хормона на стреса (кортизол) в критични за мъника моменти. При други деца може да се получи внезапен прилив на кортизол в организма, но времето, което е нужно на тялото да се възстанови след това, може да се окаже неимоверно дълго. Точно тези два типа деца могат в даден момент да развият и демонстрират силно агресивно поведение в един по-нататъшен етап от развитието си.
Но каквито и да са факторите, които поставят едно дете в риск от демонстрирането на подобен тип неприемливо държание в бъдеще, резултатът може да се окаже крайно неприятен.
Когато хората, които отглеждат детето, получат помощта от която се нуждаят, за да се справят с назряващата ситуация, ефектът може и да е благоприятен върху малчугана.
Изследвания, провеждани на случаен принцип, показват че агресивните деца рязко подобряват своето държание, когато се научат как да овладяват емоциите си с помощта на определени трикове и морална подкрепа.
Интервенциите дават резултат от части, защото родителите на проблемни деца се научават да прилагат специфични тактики за справяне с поведението им. Те обаче работят, защото родителите са успели да променят своята собствена перспектива за тях.
Проблемът при справянето с агресивното поведение на децата е доста изнервящ и понякога отчайващ. Той изстисква силите, оптимизма, усещането за компетентност и добрата воля. Също така, той може да предефинира и взаимовръзката родител – дете по доста неблагоприятен начин, подсилвайки същевременно усещането за загуба на контрол над ситуацията у родителя. Контрапродуктивните мисли, също следствие от стреса около детския проблем, не просто пречат, но дори допълнително изострят и без това тежкото положение около поведенческите проблеми при най-малките.
За да успеем да се отървем от тях, е важно те да бъдат заменени с позитивни и конструктивни мисли. Само тогава ще сме в състояние да спрем мъника преди агресорът в него да избухне.
Ето защо, без значение дали малчуганите ще преминават през онази турболентна фаза от развитието си, в която едновременно ще се опитват да издействат своята самостоятелност или ще търсят родителската подкрепа, или пък ще се борят с далеч по-сериозни проблеми, важното е да се знае, че с подходящия подход всичко може да се контролира.
Нека обаче се спрем за миг на няколко реално изпитани тактики за справяне с детската агресия, разделени на няколко части. Първата има за цел да настрои родителското поведение за справяне със ситуацията. Втората предлага практически съвети за това как да помогнем на детето да преодолее гневния си пристъп.
Съвети как родителите да си вярват и да придобият конструктивна перспектива върху ставащото с детето:
Не го приемайте лично
Когато детето не изпълни дадена задача, много лесно можем да се почувстваме неуважени. А когато то изпадне в състояние на гняв, още по-лесно можем да се почувстваме и като директна мишена за тези емоционални изблици. Тези съвсем нормални родителски реакции, обаче, се основават на грешни самовнушения.
Първо, децата не възприемат и не обработват информацията с която околния свят ги залива по начина, по който го правят възрастните. Ако детето е съвсем малко, по всяка вероятност то все още не е напълно наясно със своите собствени чувства, а камо ли с тези на околните.
При по-големите деца, по всяка вероятност, трудното за овладяване поведение се дължи на тяхната импулсивност и неспособност да се справят с околния свят – не на злоба.
Второ, редица проучвания в сферата на детското поведение сочат, че именно негативните родителски нагласи спрямо обществения живот, наред с тенденцията за приписване на враждебни намерения в ситуации, в които няма и помен от такива, често пъти са първопричината за лошото държание у децата. Също така, хората често пъти смятат, че лошото провокира ответна негативна реакция в заобикалящите ги хора. Ето защо, родителите, които определят като враждебно своето собствено дете, съвсем спокойно могат да се превърнат в първопричината за онези проблеми, които така отчаяно искат да решат.
В друго изследване, учените констатират че майките, които дефинират като крайно враждебно поведението на собственото си дете, по всяка вероятност ще имат проблеми с агресивното му поведение след около 3 години и половина.
Тази тясна връзка между майчините убеждения и агресията у децата остава на фокус дори и като учените са установили предпоставки за вече съществуващи проблеми с детето.
Това е валидно и за случаите, в които негативно настроените към света родите приписват враждебност на база лошо поведение от страна на детето си.
Именно за това е изключително важно ние, като родители, да си припомняме от време на време, че не трябва да приемаме нещата лично, защото това не влияе добре на самите нас. Успеем ли да се освободим от негативните си мисли, ще видим как в един по-късен етап от развитието на детето, това ще даде положителен ефект върху него.
Важно е да имаме реални очаквания относно способността на детето да следва зададените от нас правила и препоръки.
Важно е да се знае, че времето, за което едно малко дете може да задържи вниманието си върху нещо всъщност е доста кратко. Именно за това, на малчуганите им отнема малко повече време от очакваното, за да може мозъкът им да обработи всяка устна команда. Иначе казано, нещата,които се задържат на фокус в ума им, са крайно ограничен брой.
Ученето на нови неща и адаптирането към всяка промяна в правилата или начин на действие отнема на малкото дете много повече време, отколкото ние можем да предположим.При малките деца привикването към тези процеси изисква много повече време, отколкото при по-големите хлапета. Последните също се нуждаят от малко повече тренинг при осмислянето на някои норми и правила, отколкото е нужно на един възрастен.
Затова, когато даваме нареждания не бива да очакваме, че децата ще ги разберат и извършат на мига, и дори ще е според очакванията ни. Те правят нещата по-бавно и им е трудно да превключат мигновено от една задача на друга.
В тази насока е важно да се отбележи, че за да се справят успешно с някоя задача, е много важно тя да е придружена от лесни насоки и да предполага повече време за отреагиране.
По-големите деца се справят по-бързо и по-добре, но пък времето, за което тяхното внимание може да бъде задържано, капацитетът на паметта им, контролът върху импулсивните им действия, както и възможността им бързо да превключат от една задача на друга, са все още в процес на развитие.
Опитвайки се да се поставим на мястото на малчугана – на нивото на неговите възможности и на скоростта, с която се справя, посредством търпение и спокойни подкани – задачата, която детето се очаква да извърши, се превръща в такава, с която то действително е способно да се справи.По този начин детето може дори да изпита социална и емоционална удовлетвореност за съпричастността си към дадената задача. Това, само по себе си, е изключително важен опит за неговото бъдещо развитие.
Да, вярно е и че това е свързано с инвестиране на допълнително време от страна на родителите, но това ще се отплати в един бъдещ момент.
Важно е и всеки един от нас, родителите, да има реалистични очаквания спрямо развитието на съпричастност и доброта у децата. По време на цялото си детство, децата свикват с емоциите – как да контролират собственото си настроение и да разбират какво изпитват другите.
Зависими, без какъвто и да е житейски опит и силно уязвими, най-малките най-лесно биват уплашени и така най-често на фокус при тях е отстояването и защитаването на техните собствени интереси.
По-големите деца също могат и имат сходна на гореспоменатата реакция, ако възприемат света като враждебно и нечестно спрямо тях място.
Съществуват и деца, които изпитват физическа трудност по отношение на възприятията си относно заобикалящия ги свят, както и следването на определени родителски заръки. Те могат да разчитат социалните сигнали, които околните изпращат, но мозъкът им не позволява да ги оценят подобаващо. Като директно следствие от това, те изпитват проблеми при самостоятелното учене и имат нужда от помощ – нашата помощ.
И ако държанието на детето на моменти изглежда доста егоистично, това в никакъв случай не означава, че малчуганът е погълнат от себе си и цели само собственото си благополучие.
Както многократно е обяснявано в редица други статии на тема родителство, децата демонстрират възможност за развитие на състрадание и доброта от много ранна възраст.
Ако пък децата не успеят да покажат загриженост към заобикалящите ги хора, това често пъти е следствие от различния начин по който те възприемат дадена ситуация или просто още не са се научили как да контролират импулсите си. За да стане това, те се нуждаят от възможността да се научат – дали посредством неразривната връзка с нас, родителите; дали изговаряйки своите чувства и емоции на хората в заобикалящия ги свят; дали чрез попиване на положителни примери за подражание или растейки в среда,която награждава за самоконтрола им и екипната работа с останалите.
От изключително значение е изграждането на положителна връзка с малчугана. Специалистите често попадат на семейства, които се въртят в един и същи капан на възпитанието. Когато децата често се държат лошо, родителите се фокусират върху този проблем. Те, като че ли, се чувстват длъжни да отвърнат на всяка неволна обида към тях с критика или наказание. Стъпващата на тази основа връзка между тях и детето, често се обуславя от размяна на негативни емоции. Последиците от подобно родителско държание могат да бъдат крайно неприятни и непродуктивни по отношение на емоционалната връзка с малчугана.
Проучванията показват, че децата, които са били награждавани с позитивна обратна връзка за добрите си избори, са склонни да развият така жадуваните от родителите социални умения. Тези от тях, които са били наказвани и заплашвани за това, че са направили нещо лошо, не могат да се похвалят със същия напредък в уменията си да общуват със заобикалящия ги свят.
Дори нещо повече, засипването на децата с негативизъм може да провокира по-предизвикателно държание от тяхна страна. Родителите, които се отнасят негативно към всяко действие на детето си (било то волно или неволно), създават предпоставки за лошо държание, отмъстителност и повече от грубо отношение към околните.
Как обаче да останем спокойни и непоклатими? Не е никак лесно, особено когато детето е преминало в режим на отмъстителност. За да се справи един родител с подобно дете, ще е нужна социална подкрепа и по всяка вероятност, напътствия от професионалист – терапевт.
Редица научни доклади показват, че терапевтите, които са специално обучени да се справят с детската агресия, могат действително да помогнат за намаляването на стреса у децата и да подобрят цялостното им държание.
Един подход, който се се слави със своята широка популярност в световен мащаб, е моделът Орегон, който влиза като основна част в обучението по родителство. Посредством седмични обучителни сесии и ролеви игри, родителите научават ефективни методи за поставяне на граници, за провокиране на съдействие от страна на детето, за разрешаване конфликти по конструктивен начин и обогатяване на ежедневието с позитивни и приятни занимания.
Първата стъпка в случая започва винаги с реорганизация на приоритетите у родителите. Поддържането на добри взаимоотношения е по-важно от наказването на всеки провал на детето. Ето защо е много важно понякога добре да избираме битките си като родители.
Освен всичко, важно е и да не жертваме своето собствено благоразположение в битката си с неприятното поведение.
Справянето с детската агресия по начало си е занимание, свързано с много стрес, а е доказано, че стресът има и болезнени физически проявления. Той буквално ни разболява, замъглява представите ни и руши връзки.
Дори и пеленачетата са способни да усетят лошото настроение у хората.
А кагато родителите сме стресирани, това е като да добавиш масло в огъня – съществуващите детски проблеми рязко се изострят.
Така че имайте предвид, че доброто ментално и физическо състояние на родителя никога не бива да остава на заден план; или пък да се превърне в лукс, който бива заслужен едва след справянето с проблемното дете. Всъщност, доброто състояние е от ключова роля в ситуации, изискващи навременно справяне с детски поведенчески проблеми.
За повече информация относно доказани тактики за справяне със стреса не се колебайте да се потърсите професионална помощ от опитен специалист – терапевт.
Терапевтът и личният ви лекар могат дори да препоръчат включване в групи, където има родители със сходни трудности.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Дияна Илиева
Източник: https://www.parentingscience.com