Скъпи учителю,
На теб може и да ти дойде до гуша от мен през следващите шест месеца. Може да ти се струва, че съм родителят, който се притеснява излишно. Може, дори, да си мислиш, че съм “трън в очите”. И може да не успееш да видиш нещата, които се опитвам да ти покажа. Но точно затова имам нужда наистина да ги видиш.
Вярвам ти. Оставям обучението и ежедневното благополучие на детето си в ръцете ти, шест часа на ден, пет дни в седмицата. Нуждая се да видиш. Нуждая се да разбереш, че това, което някои виждат – добре функциониращо дете с широка усмивка, не означава, че моето момиченце винаги се справя ОК. Тя е добра в преструването. Ще влетява в твоята класна стая почти всяка сутрин и ще пита за задачите, които да свърши, преди да седне на чина си. Защото това е нейната рутина и по този начин се чувства сигурна. Тя ще се усмихва и дори ще те прегръща.
Ти ще се чудиш как може да изглеждам толкова измъчена, защото малкото ми момиченце ще е сложило своята училищна маска на лицето си. Ти няма да видиш оплакванията от главоболие и болки в стомаха преди училище. Няма да видиш плача, защото ти си нов и непознат за нея, а истински ѝ липсва миналогодишният учител, който беше сигурен и постоянен. Няма да чуеш викането, дърпането на дрехите, които я жулят и търкат, и й причиняват сърбеж след като цяло лято е носила дрехи само, за да излезе навън, а през другото време се е наслаждавала на гола кожа без сърбежи. Или пък мен, седяща с тактилна възглавница, успокояваща я, докато нейната малка ръчичка потърква пайетите напред и назад, напред и назад, докато не се успокои.
Когато тя ми каже, че е уморена, понякога не мога да разбера дали това значи, че наистина е уморена, или е тъжна, или разтревожена, или ядосана. Уморена означава всички тези неща. И тя плаче, докато ми казва, че не знае как да се успокои или не знае какво е това чувство. Ние се справяме с всичко това между 6:00 и 08:30 сутринта, така че тя да може да мине през училищните врати с широка усмивка.
И през целия ден, тя ще изглежда по същия начин: щастлива, изпълнена с желание. Може да се чудиш как мога да кажа само по начина, по който тя излиза от класната стая, колко ѝ се е насъбрало и дали ще имаме труден следобед. Защото тя е била с училищната си маска цял ден. Може някой да се блъснал в нея, или да я е бутнал. Или тя не може да разбере как да играе на площадката. Така, че тя чака и чака, докато се прибере вкъщи и изпусне напрежението, понякога с безобидна искра, причиняваща нервен срив. Затова те моля да я поглеждаш още веднъж понякога.
Забележи как дърпа дрехите си тихичко, скришом, твърде вероятно несъзнателно, опитвайки се да се справи със сетивното дразнене. Забележи, че усмивката ѝ е твърде широка, защото в момента решава какво да направи, защото се страхува да не обърка нещо и търси някой, който да имитира.
Чуй я да заеква – заекване на последната дума – необичайно да се случва на последната сричка на думата, но понякога срещано при децата с аутизъм, което се промъква и в изреченията, когато тя е развълнувана, уморена или има повече информация в главата си, отколкото може да изрече. Може да означава, че тя се нуждае от пауза. Забележи как тя може да се отдръпва встрани, изглеждайки сякаш тихичко работи, но е прегърбена и се е стегнала, докато се е захванала с работата, с която не е много сигурна как да се справи, но не знае как да попита. Забележи, че понякога нейното скачане нагоре-надолу може да не е от въодушевление, а от тревога, заради нова и неочаквана ситуация. Или претоварване, докато се опитва да разбере децата наа площадката. Тя често се отпуска като скача. Може, дори, да се мотае по площадката и да изглежда щастлива в собствената си компания, въпреки че се чувства самотна и не знае как да се присъедини, а когато го направи не винаги се получава добре, заради начина, по който тя подхожда към другите деца.
Тя вероятно няма да те попита за антифоните, които съм осигурила, нито за плетената играчка. Тя не се чувства сигурна да говори открито. Така че поглъща шума и стреса. След това, когато си дойде вкъщи, сестра ѝ ще избере “грешна” игра. Или аз ще ѝ дам чиния с погрешния цвят. И внезапно аз имам дете, преживяващо нервен срив. И понякога може да ѝ отнеме час, за да ми каже, че е била самотна във времето за игра или че някой я е бутнал. Понякога може да отнеме ден. Понякога може и да не открия изобщо какво има, тъй като ще бъде загубено във всеобщо раздразнение или пък тя ще ми каже нещо случайно, тъй като се чувства длъжна да ми даде причина.
Аз тая дълбоко уважение към учителите. Като колега съм усещала напрежението от целите и от другите колеги, и изобщо от липсата на достатъчно часове в деня, за да успееш да отговориш на нуждите на толкова много хора. Що се отнася до мен, мисля че добрият учител е дар. А ти имаш още 30 малки, скачащи, викащи, пищящи, питащи, смеещи се дечица, които се нуждаят от теб, за да им помогнеш с ученето. И всеки родител иска това, което и аз – гласът на тяхното дете да бъде чут, чувствата им да бъдат видени. Но моля, отделяй по няколко минутки от време на време през деня, за да видиш детето ми!
Ако намираш класната стая шумна, мога да те уверя, че тя се чувства некомфортно, главата ѝ бучи, докато се опитва да се справи със задачата си, твърде уплашена да стане център на вниманието, вдигайки ръка и питайки за антифоните си. Ако тя е тиха, но дращи тихичко по дрехите си, значи се чувства некомфортно, не ѝ трябва много – за нея усещанията са много важни. Затова например, когато е разстроена, аз я погалвам по главата или лицето, за да я успокоя. Ти не можеш да направиш това, знам, така че ако на нея ѝ е неудобно, тя няма да го каже, но може би просто се нуждае от ръка на рамото си, за да се почувства по-добре. Ако тя подскача като отива или се връща от двора или се смее много високо (много високо) е напълно възможно да е тревожна или свръх стимулирана от социализирането, или просто от това, че е навън. На нея не ѝ харесва особено да е навън, там няма стени, които да я карат да се чувства в безопасност. Но най-вероятно тя няма да го каже. Ако има внезапна промяна в плана, която да я подразни, тя най-вероятно няма да го сподели.
По време на екскурзии, от време на време тя може да е нервна и всичко да ѝ идва в повече. Но всички други се забавляват и доколкото ѝ е известно, тя трябва да се забавлява също, така че тя ще копира това поведение, докато това не я пренатовари. Въпреки социалните истории, въпреки изображенията с различни емоции, тя не харесва или не знае как да изрази неудовлетвореността, безпокойството или неудобството си пред теб. Затова тя слага маската си в училище и я оставя на лицето си, докато не ме види.
Тя ми липсва и аз се тревожа за нея по шест часа на ден, 38 седмици в годината. Доверявам ти се. Ако можеш да отделиш времето да погледнеш с нови очи към едва забележимите знаци, ще направиш значителна разлика в нейния ден – и за мен, баща ѝ и сестра ѝ, когато тя се върне от училище развълнувана от деня си. Може да се налага да ми казваш какво прави тя понякога, тъй като тя споделя отделни части. Веднъж щом бъде затворена училищната врата, аз не мога да получа много информация.
Затова моля те, изтърпи ме, когато задавам много въпроси и се опитай да не пренебрегваш притесненията ми! Аз нося парченце от сърцето ѝ и тя има по-голямата част от моето сърце и от душата ми, и аз я познавам отвън и отвътре. Моля те, вярвай ми и ми позволи да ти предам това писмо по начина, по който го имам предвид!
Тя може да има много практически умения, но си остава аутист, объркана от широкия, голям свят около нея и незнаеща как да го изрази. Би означавало толкова много и за двете ни, ако можеш да разбереш това.
Очаквам с нетърпение, да опознаеш момиченцето ми и да откриеш всички онези прекрасни неща, които ние вече знаем за нея. И ти благодаря предварително за търпението, което проявяваш към мен!
С цялата ми благодарност,
Притеснена недоспала майка
Източник: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Виктория Ценова