Раменете ми се стягат, свъсвам вежди и вдишвам дълбоко всеки път, когато чуя разновидност на горната фраза. Здравето е важно, но когато отъждествим значението на живота с това колко е здрав човек, ние косвено омаловажаваме присъщата ценност на хората със здравословни проблеми.
Знам какво си мислите, „Нямах това предвид! Нормално е да си пожелаеш здраво бебе. Какво ти става?“
„Нормалното“ никога не е било „приятел“ на хората със здравословни проблеми. Колкото до втория въпрос, той е доста по-сложен.
Трябва да спрем да приравняваме здравето с благословия в ежедневните ни разговори.
Когато живееш с хронична болест, се чувстваш отхвърлен. Чувстваш се самотен, защото не можеш да участваш в занимания с другите и това чувство започва да се трупа още в детството. И все пак, това, което наистина отключва усещането, че да си болен е да си „по-малко“ е фактът, че възрастните около теб излишно продължават да налагат тази идея.
„Щом бебето е здраво, нищо друго няма значение.“
Всеки път, когато чуя тази фраза, внимателно прочиствам гърлото си в готовност да представлявам невидимите хора с хронични заболявания. Надеждата ми е, че хората ще запомнят поне за момент, че понякога, въпреки благопожеланията за здраве, това не се сбъдва и „чудото“ се превръща в мираж.
Нямам деца, но упражнявам медицина като здравен асистент вече почти десетилетие и децата от всякакви възрасти са ми много близки. Това произтича от моя собствен опит с болест в детството ми, с химиотерапия и травмата, причинена от медицинските интервенции. Познавам страха, който расте в детските сърца, когато шансът не е на тяхна страна.
На скоро имах случай на 15-месечно момченце, диагностицирано с диабет тип I. Майка му знаела, че нещо не е наред, но била отпратена от педиатричния екип. Малко след това момченцето изпаднало в диабетна кетоацидоза, потенциално смъртоносно състояние, в което нивото на захарта е толкова високо, че изисква оказването на спешна помощ.
Детето е било здраво. Сега не е.
А сега какво?
„Щом бебето е здраво, нищо друго няма значение.“
Сега започваме да използваме игли и цифри, дози и инструкции, ограничения и лечения. Започваме да пускаме вдъхновяващи клипове на хора с подобни заболявания и премахваме всякакво чувство за лично пространство. Но ако се надяваш, желаеш, молиш се, гълташ хапчета или се инжектираш достатъчно дълго, ще се завърнеш в това място, в което „нищо друго няма значение“.
Мястото, в което всичко е ярко и чисто.
Мястото, в което семейството и приятелите ти се усмихват с удоволствие, когато се събудиш здрав вместо в тъмното място, в което си сега. Там където светлината в очите на другите е угаснала и е заменена с нещо подсладено. Нещо горчиво и сантиментално, тъй като те ти желаят най-доброто, все пак.
Това се случва всеки ден, във всяка клиника, навсякъде. Знам го и въпреки това някои случаи все още ме разтърсват. Това ме връща обратно в моето детство. Напомня ми, че някога бях болно дете, чудещо се какво може да направи, за да спрат да го водят в кабинетите и операционните зали.
Какво можех да направя, за да се върна в това място на „здравите“, за което възрастните толкова говорят?
Какво можех да направя, за да се махна от мястото, в което бях, тъмното място, където „нищо друго няма значение“?
Мога да говоря открито за това, след като вече съм обучена. Използвам бялата си престилка, за да обуча други хора, че техните думи имат значение. Колкото до тези благопожелания, нека предложа една алтернативна благословия:
„Докато се обичате, нищо друго няма значение.“
Източник и снимка: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие: Силвия Ценева