Когато нашите прекрасни бебета се раждат, техните мозъчета са пълни с неврони, които обаче не са свързани помежду си. Докато, когато се роди агънце, то успява да се изправи няколко секунди след раждането си, защото вече има изградени тези съединяващи връзки. Технически погледнато, човешкият мозък се заражда малко преждевременно в сравнение с този на останалите представители на животинското царство и изграждането на невронните пътища става спонтанно и бързо – понякога растежът достига до 1 милион синапса в секунда.
Казват, че „когато невроните се задействат заедно, те се свързват помежду си“ и така се формира нов невронен път. Виждаме това, когато бебе се учи да ходи. Биологично то e устроено да опитва отново и отново, докато не усвои това умение. Когато овладее изкуството на ходенето, невронните пътища в мозъка, които отговарят за равновесието, движението, проприоцепцията (вътрешното усещане за местоположението на отделните части на тялото, както и приложената им сила, за да се приведат в движение) и сетивното осъзнаване, се свързват. Това се нарича невропластичност.
Да се научиш да ходиш е пример за съвсем обичайно поведение. Навиците от своя страна могат да бъдат позитивни или негативни. Замислете се например за малко дете, което прекрачва границите на позволеното, като удря или хапе. Тези неща то не прави с цел да нарани другите, а са неговият експеримент със света и опит да задоволи скрита и незадоволена нужда. Много от малките деца правят това (и не само!), но с помощта на грижовните напътствия от страна на любящите възрастни успяват да преминат през тази фаза. Когато обаче тези навици се запазят, малчуганът формира доста здрави невронни пътища.
В известен смисъл родителите следва да помогнат на малките си деца да „отвикнат“ и освободят от такова вредно поведение (знам, че „отвикват“ не е точната дума, но съм сигурна, че разбирате какво имам предвид!) За да направят това, може да се наложи някой да седи до детето, за да може при всяко евентуално ухапване или удряне да бъде бързо прекратено още в зародиш, като просто се хваща ръката на детето и му се казва: „Няма да ти позволя да нараниш Бети“. Това задължително трябва да се прави отново и отново, защото са необходими повече повторения, за да се създаде нов, здрав невронен път в мозъка.
В неврологията има още една любима поговорка: „Използвай го или ще го загубиш“. Това е нещо, което много родители и възпитатели интуитивно използват постоянно, когато се сблъскат с нежелан навик. Те обезкуражават или отвличат вниманието на детето от досадния или вреден навик, което задейства процес за намаляване на силата на поведението, което спира автоматичното му задействане.
Тормозът е заучено поведение, така че за децата, които са били тормозени, е много вероятно да станат такива, макар и да не е задължително. Необходимо е да следим за тези неща. Моделирането е друг начин за създаване на нови невронни пътища благодарение на т.нар. огледални неврони!
Позволете ми да го направя сам
Помагайки на децата си да развият способностите си и независимостта си да правят сами неща за себе си – да се хранят, обличат или да си връзват връзките на обувките, са примери за невропластичността в действие или т.н.формиране на навици.
Не ме разбирайте погрешно… Не твърдя, че е лесно да подкрепяте детето си, докато развива неврологичните си пътища – защото наистина за всички ни би било много по-лесно, ако просто правехме нещата вместо тях.
Трябва да вдигна ръка и да си призная един от най-големите си провали като майка, а именно, че когато отглеждах четвъртия си син, забравих да го науча да си връзва връзките на обувките.
За щастие той имаше прекрасна учителка в първи клас и тя го научи как да си връзва връзките на обувките, като използва техниката на заешките уши. Сега той е на 30 години и все още си връзва обувките по този начин!
Веднъж се запознах с 5-годишно момче, което не можеше да се храни само от ранна детска възраст, защото майка му винаги го правеше вместо него, само за да избегне бъркотията, която се получава, когато малките деца започват да се учат да се хранят самостоятелно.
Да помогнем на децата си да усвоят здравословни навици може да бъде неприятно, разочароващо, досадно и понякога смешно. Нашата задача обаче е да подхранваме тези невронни пътища, за да могат децата ни по-късно в живота да станат дееспособни възрастни хора с различни способности.
В книгата си Норман Дойдж „Мозъкът, който се променя сам: Истории за личния триумф от границите на мозъчната наука“ той разглежда понятието „мозъчни карти“ или „мозъчна топография“. Наистина тази книга беше абсолютно променяща съзнанието ми и препоръчвам на всички да я прочетат, особено на тези, които работят в сферата на образованието.
По същество мозъчните карти представляват групи невронни пътища, които са свързани помежду си. Например има мини мозъчни карти, които съставляват дясната ви ръка. Невронните пътища за всеки един от пръстите на дясната ръка и дланта са събрани в една скромна цялостна карта, която се намира някъде в лявата част на мозъка. Това се нарича мозъчна топография.
Дойдж изследва друга интересна мозъчна карта, която показва, че картата, свързана с повторението, последователността, моделирането и римуването се намира до някои други ключови карти на развитието. До тази карта се нареждат красноречието, визуалният контакт и разбирането на символите – които могат да бъдат букви, цифри или метафори. И така Дойдж твърди, че ако картата на повторението, последователността, моделирането и римуването е слаба или недостатъчно развита, тогава достъпът до тези други карти също ще бъде нарушен.
В общи линии това означава, че бебетата и малките деца, на които не се предоставят големи възможности да се потопят в детските стихчета, приказки, строителство с блокчета и безкрайните игри (особено игри на ужким), имат по-слаби мозъчни карти, на които да базират бъдещото си обучение и могат да се затруднят при прехода към училищната среда. Човешкият мозък е програмиран също така да се учи от хора, а не от устройства, защото като хора ние се учим на общуване, не само от думите, които се изричат. Разбирането на символи и метафори е от ключово значение за ученето, особено в училищната среда.
Нашите малчугани непрекъснато абсорбират информация, която укрепва вътрешните им мозъчни карти и те учат тези неща най-добре чрез взаимоотношенията. Едно от очарователните открития в работата на Дойдж е иновативен начин за лечение на хора, които са прекарали инсулт и са загубили способността си да говорят. Обикновено терапевтите връщат тези хора в началото, така че да научат и развият отново всички тези невронни пътища и да могат да говорят отново.
С новото разбиране за мозъчното картографиране, те давали на пациентите да извършват повтарящи се скучни дейности в продължение на три седмици. Това засилвало централната карта, която се намира до тази на речта. Почти по магически начин цялата им реч се възвръщала, защото мозъкът вече имал достъп до тази мозъчна карта, която е била временно загубена.
Най-добрата новина, която невропластичността носи за родителите, е разбирането, че мозъкът е способен да научава нови неща във всеки един момент от живота. Така че за дете, което е пропуснало да се научи да се храни само, с практиката тези невронни пътища могат да бъдат изградени и то скоро да може да започне да се храни самостоятелно. Това означава, че ако детето ви не може да кара колело без помощни колела, то може да се научи. С постоянство и практика могат да се формират нови невронни пътища за много неща.
Модел на подражание на възрастните е друг начин, по който децата развиват невронни пътища, особено такива, свързани със социалните и емоционалните способности. Ако искате да отгледате дете, което има добри маниери, ежедневното им демонстриране и моделиране е най-добрият начин да го направите. Много родители са изразявали гнева или учудването си от това как съвсем малкото им дете е взело телефона на майка си или баща си и е успяло да получи достъп до страницата им във Facebook или Instagram или до други функции. Д-р Кристи Гудуин разказа една много забавна история за това в чат, който проведохме за подкаста „Родителството е всичко“. Колко невероятни са те в правенето на снимки? Всичко това е заучено поведение, основано на невропластичността. Те просто ни наблюдават и се учат.
Невропластичност в юношеството
Когато децата ни прекрачат прага на юношеството, ги очакват интересни предизвикателства, свързани със случващото се в мозъка им.
Общо взето човешката природа решава, че този детски мозък трябва да претърпи някои промени, за да се превърне в мозък на възрастен, който може да взема правилни решения и да бъде отговорен.
Това означава, че много рано в юношеството се извършва значително „подрязване“ на мозъка, което представлява изрязване на някои невронни пътища, за да се освободи място за новото обучение и развитие, което трябва да се случи. За съжаление този процес често може да бъде твърде интензивен. Ако това се е случило във вашия дом може да сте забелязали, че имате много разсеян тийнейджър или тийнейджърка, които лесно могат да забравят раницата си с компютъра и телефона в автобуса. Развиващият се мозък може да накара един тийнейджър да губи футболни обувки почти всяка седмица, да забравя в кой клас е или кой ден от седмицата е и да пропусне ортодонтския преглед, за който сте му напомняли безкрайно!
Това може да бъде също толкова фрустриращо за тях, колкото и за вас. Основните организационни способности, които те може би са владеели добре преди пубертета, също могат да бъдат нарушени и тук понякога се появява феноменът „подороб“(натрупани купчини с дрехи на пода). Този период на трансформация може да се превърне в невероятно стресиращ за нашите тийнейджъри, тъй като е съчетан с бушуващи хормони, засилен растеж на лимбичния мозък (който прави всичко емоционално по-интензивно), физически промени и ред биологични фактори, които идват заедно с това, че сме на прага на зрелостта.
В същото време, когато много тийнейджъри са раздразнителни и се сблъскват с уникалните стресови фактори на самопознанието, особено в дигиталния свят, мозъкът е създал още една уникална възможност за огромен растеж и развитие. По това време се наблюдава огромно свръхпроизводство на дендрити, което означава, че подрастващите имат способността да заучават много по-бързо от всеки друг момент в живота си, освен когато са били под пет години.
Например те могат да вземат някой музикален инструмент и да се научат да свирят доста бързо. Ако спортуват или се занимават с някаква дейност преди тази пролука на способности да се е активирала, в този период те ще се усъвършенстват много по-бързо, отколкото преди или след нея. Тази възможност за подобряване на невропластичността през ранното юношество има и отрицателна страна. Те могат да развият по-бързо и по-силно пристрастяващо поведение – като пушене, пиене на алкохол, хазарт или гледане на порнография. Ето защо нашите тийнейджъри се нуждаят от родителски напътствия в този уязвим момент, за да бъдат насърчени и да избегнат негативната склонност за развиване на нездравословни, вредни навици.
Като имаме предвид, че мозъкът на юношата продължава да расте и да се развива до достигане на зрялост – когато е пълен с миелин и има завършена префронтална кора, някъде около средата на 20-те години – можем да разберем защо нашите юноши все още се нуждаят от напътствията на грижовните родители, възрастни приятели или близки роднини, за да им помогнат да се ориентират в трудния път към зрелостта.
Невропластичността е обширно понятие, но се надявам, че като родители вече разбирате защо понякога ви се иска да си скубете косите, тъй като детето ви не е усвоило дадено умение или е овладяло нездравословен навик, от който ви е трудно да го отучите. Още по-разочароващо е, когато то е овладяло здравословен навик, а после постепенно го забравя (между другото, същото може да се случи и на нас).
Надявам се това ще ви помогне да разберете, че наказването на детето за негативен навик всъщност може да засили невронните пътища около него, вместо да научи нов път към поведението, което наистина искате да развие. Това е и една от причините, поради които се препоръчва да избягвате да казвате на децата какво не искате, а да отделяте повече време и енергия да им казвате и да моделирате това, което искате. Казано по-просто, всичко в родителството е свързано с невропластичността. Когато сме любящи и последователни възпитатели, това позволява на мозъка на децата ни да не е нащрек и да е спокоен, защото тогава мозъкът се учи най-добре.
“Стресираният мозък не може да учи толкова лесно, както спокойният.” Даниел Големан в своята емблематична книга „Емоционална интелигентност“ пише това мъдро изречение, което всички трябва да помним и което често цитирам:
„Щастливите и спокойни деца учат най-добре.“
Така че накратко, не забравяйте, че основните неща като дълги приказки, пеене на детски песнички, игри с пляскане, разговори и безкрайни игри с други деца и с възрастни имат значение за невропластичността още в детството. Възприемането на детската самостоятелност и свобода, както и значението на физическото движение – всичко това подпомага уникалното развитие на всяко дете. Нездравословните и вредни навици в семейството – независимо дали са проявени от родителите или от децата – могат да бъдат променени благодарение на невропластичността.
Източник: https://www.maggiedent.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Филка Караланова