„Трябва да се оженим някой ден, мамо!“ очите ти светнаха от вълнение, сякаш това беше най-великата идея в историята на света. Трябва да призная, че мисълта за вечност с теб звучи чудесно.
Усмихнах се и те целунах по носа.
На почти четири години си всичко за Мама – и аз се опитвам да попия всяка последна капка от това време с теб, защото знам, че няма да продължи вечно.
Преживях го с по-големия ти брат, който е само на няколко крачки пред теб. Виждала съм го с приятели, които оставиха “бебетата си” в колежа за първи път тази година.
Сезоните се сменят. Децата растат.
И знам, че може да е странно да се каже за дете, което все още се качва в скута ми при всеки шанс и ме следва до банята…
Но понякога . . . Вече ми липсваш.
Времето е крадец и сърцето ме боли, знаейки колко мимолетна ще бъде тази сладка сцена.
Бих те задържала тук, ако можех, поне още малко.
Напоследък искаш да гледаш стари видеоклипове на телефона ми всяка вечер преди лягане. Сгушваме се под завивките и ти слагаш главата си на онова място между рамото ми и врата ми. Гледаме твои видеоклипове като бебе, първата торта за рождения ти ден в която си топна лицето, колебливите ти първи стъпки и всички малки моменти между тях.
Очите ти танцуват, докато гледаш. Моите щипят от сълзи.
Когато протегнеш ръка, за да ги изтриеш, ти казвам че те са от щастливите. И те са. . . поне повечето от тях. Но как да ти обясня, мъниче, че всички тези спомени изглеждат като вчера? И че ми липсват.
О, колко ми липсват всички тези моменти с теб.
В толкова безценен етап сме, че не съм сигурна как някога ще успея да оставя този твой образ в спомените си.
Но ще трябва, защото скоро ще започнеш да се протягаш към мен малко по-малко.
Думите, които произнасяш очарователно грешно, ще бъдат напълно ясни два месеца по-късно.
Повече неща ще бъдат добавени към твоя списък „мога и сам“ и въпреки че умореният родител в мен понякога очаква с нетърпение независимостта в теб, имам бучка в гърлото всеки път, когато си мисля, че имаш нужда от мен по-малко – дори ако това е само за малките неща.
Защото това, че не се нуждаеш от мен да стискам пастата върху четката ти за зъби, скоро ще се превърне в това да нямаш нужда да държа ръката ти когато пресичаме.
Да няма нужда да те завивам вечер.
Да няма нужда да ти правя закуска.
Да няма нужда да съм ти шофьор.
Да няма нужда да ти показвам пътя.
Ще мигна, а ти ще израснеш от това малко момче, което обгръща краката ми плътно с ръчички, в млад мъж, който вероятно ще се извисява над мен.
И тогава ще се обичаме и времето ще бъде по свой начин прекрасно, но нещата просто никога няма да бъдат същите, както са тук, точно сега.
Вече няма да ти бъда всичко.
И знам – знам че точно така трябва да бъде. Моята работа като майка е да те възпитавам добре и след това да разхлабя хватката ми, докато встъпваш в света. Но въпреки че главата ми разбира процеса, сърцето ми се разбива при тази мисъл.
Така че тази вечер се съгласих да се оженя за теб.
Усмихна се щастливо и се наведе в бузата ми с мокра, почти-четири-годишна целувка, преди да заспиш. Дълго след като всичко останало заспа, лежах там, слушах как дишаш и оставях топли сълзи на гордост, радост, любов и копнеж, да падат от очите ми.
Ти си точно тук в ръцете ми, сладко мое момче, но понякога вече ми липсваш.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елизабет Неврузян