Защо всяко дете трябва да отвръща на родителите си

Защо всяко дете трябва да отвръща на родителите си

Отвръщането дава възможност на децата да се научат как да бъдат по-напористи. Покажете им как да изразят мнението си с уважение с този съвет.

„Имаме десет минути преди да излезем – облечи си роклята сега!” – извиках от банята.

„Не! Няма да ме командваш!” – изкрещя дъщеря ми, докато затръшваше вратата на стаята си.

„Уууфф… Toчно сега ли се започва?” – помислих си аз.

Готвехме се за нейния хоров концерт, а дъщеря ми се държеше неуважително и ми противоречеше.

Единственото, което исках, беше да се облече и да скочи в колата, за да стигнем навреме за представлението.

Това, че си позволява да ми противоречи, се усещаше като шамар. Как се осмелява да бъде неуважителна към мен след всичките ранни утрини, в които я карах за хоровите занимания навреме? Да не говорим за усилията, които бях положила, за да ѝ помогна да избере рокля за случая.

Първосигналната ми реакция беше да нахлуя в стаята ѝ, да ѝ кажа колко е неблагодарна и да я накарам да облече роклята ВЕДНАГА.

Толкова много пъти в миналото правих точно това, но този път се постарах да се успокоя и да променя подхода си.

 

Защо всяко дете трябва да отвръща на родителите си

 

Независимо дали ни харесва или не, когато нашите деца ни противоречат, това всъщност е нещо хубаво. Но за да изясним защо, първо трябва да разберем, че когато децата ни противоречат, основното им намерение не е да бъдат неуважителни. Всъщност, е много по-сложно.

Не е лесно да се сблъскваме с язвително или неуважително отношение от страна на децата ни. Но чрез хапливите думи те упражняват важно умение – това, което експертите наричат ​​позитивно самоутвърждаване. С други думи, децата доказват, че имат мнение и искат да го споделят.

И не е ли това нещото, което повечето родители искат за децата си? Те да знаят как да отвръщат на връстници, непознати, възрастни или дори работодатели, вместо да избягват конфронтацията, приемайки това, което им се натрапва?

Децата могат да получат, а могат и да нямат шанса да практикуват позитивно самоутвърждаване в училище или дори сред приятели. Но в безопасността на собствения си дом, там, където те са обичани безусловно, те наистина могат да усъвършенстват тези умения: да говорят, да изказват мненията си, да настояват гласът им да бъде чут.

Всички тези умения изискват практика, и то не малко.

Родителите могат да създадат среда на доверие, където децата да се упражняват да изказват своето мнение, като:

  • отделят време да изслушват и признават мислите и идеите на децата си;
  • включват децата в дискусии и дебати за световните и локални събития;
  • показват уважение към децата, като се съпротивляват на желанието да им кажат „просто да си мълчат“ или да се смеят на въпросите им, наричайки ги глупави;
  • разпознават, когато мненията на децата са верни, дори ако те противоречат на тяхното собствено;
  • помолят децата да вземат участие в семейни решения – къде да се ходи на почивка, в кой ресторант да се вечеря, в коя игра да играят вечерта.

Докато и момчетата, и момичетата имат полза от подобна среда на доверие, подрастващите момичета особено се нуждаят от нея.

С порастването си момичетата се подлагат на огромен натиск от обществото и медиите да се придържат към тиха, покорна женска роля. Да покажете на момичетата, че тяхното мнение има значение у дома, е още една стъпка към това да им помогнете да се научат да защитават мнението си извън него.

 

Но какво да се прави с неуважението?

 

Това, че демонстрираме на децата си, че сме готови да изслушаме тяхното мнение, не означава, че трябва да отстъпим и да се примирим с явно неуважително отношение.

Докато родителите трябва да позволят на децата си да говорят с тях – всъщност, да позволят на децата да изразяват как се чувстват наистина – още по-важно е родителите да научат децата си на правилния начин да бъдат настоятелни.

Но преди да съсредоточите вниманието си на това, как да научите децата си да се държат правилно, е добре да разберете, че в повечето случаи неуважителното отношение от тяхна страна обикновено идва от това, че се чувстват наранени, уплашени, разочаровани, не чувстват връзка с другите или просто са гладни или уморени.

Като направите крачка назад и прецените, че неуважението на децата обикновено не е целенасочена атака срещу вас лично, може би ще се успокоите и ще овладеете желанието да сложите децата на мястото им.

 

Да бъдеш учител за детето си, а не противник

 

Личният пример за начините на споделяне на силни емоции със сигурност е един от най-добрите методи да научите децата да изказват мнението си. Изследванията показват, че личният пример много повече повлиява поведението им, отколкото просто да им се казва какво да правят.

Но родителите не са единственият пример в живота на детето и често емоционалният импулс на децата просто да използват обидни заявления е прекалено силен.

Това е моментът, в който родителите могат да действат като учители. Като позволяваме на децата да разберат как думите им ни карат да се чувстваме, ние можем да им помогнем да започнат да видят въздействието, което те оказват върху нас и другите:

  • „Разбирам, че смяташ за несправедливо, че можеш да гледаш телевизия само един час, но моля, опитай се да ми го кажеш отново със спокоен глас.”
  • „Разбирам, че не ти се иска да чистиш стаята си, но не ми харесва, че ми крещиш. Няма да слушам хора, които ми крещят.”
  • „Доста болезнено е да чуя да ми казваш, че вече не ме обичаш, защото не ти позволявам да отидеш у дома при приятеля си.”

Първата стъпка е да накарате децата да говорят и да формулират собствените си мнения и убеждения, но никой не стига далеч в живота, без да се научи да изказва мнението си с уважение.

Да изясним дотук: да позволим на децата да изказват мислите си и да позволим на гласа им да бъде чут не означава, че те автоматично могат да правят каквото си поискат. Само защото едно дете е абсолютно убедено, че трябва да му бъде позволено да стои навън до 2 часа сутринта, като на приятелите му, не значи, че родителите веднага трябва да отстъпят пред това мнение.

 

Да стигнем до същината на нещата

 

След като се успокоих малко и си напомних, че избликът на дъщеря ми вероятно не е свързанас мен, почуках на вратата ѝ.

„Какво ?!” отговори тя.

„Можем ли да поговорим за момент защо не искаш да облечеш роклята си?”

Казани от все още отбранителна позиция, отговорите на дъщерите ми бяха всичко друго, но не и ясни: „Просто не искам. Мразя тази рокля.”

„Значи просто мразиш роклята си – това е причината да не искаш да се приготвиш да отидеш на концерта на своя хор?”

И тогава се проясни: беше уморена, в живота й се случваха твърде много неща в момента и не й се искаше да се връща в училище.

„Съжалявам, че се чувстваш така. Но няма ли да липсваш на приятелите ти и хоровия ти ръководител, ако не си част от представлението днес?”

По-късно добавих: „Следващият път, когато се чувстваш ядосана по този начин, моля, опитай се да ми го обясниш по спокоен начин? По-лесно е да решим нещата заедно, ако говорим спокойно помежду си.”

Бавно, но все пак дъщеря ми започна да се облича. Вместо да облече рокля, тя си сложи панталони, което също беше приемливо за представлението.

Пристигнахме навреме и с усмивка на лице тя пя и танцува. Както много подобни случаи преди, сцената по-рано сякаш никога не се беше случвала.

Не всеки път успявам да запазя самообладание и да не повишавам тон. Но когато направя крачка назад и се противопоставя на желанието да отвърна със същото, по-често и по-лесно и спокойно стигаме до решение на проблемите. И освен това, всички се обличат навреме.

Източник: https://selfsufficientkids.com/kid-talk-back-parents/

Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Вероника Велчева