Като част от учебната програма по литература, дъщеря ми избра да напише съчинение за времето, когато сестра ѝ беше настанена в болница, поради затруднения в храносмилането. Задачата беше да се напише разказ за някаква случка от миналото, която брат ти или сестра ти може и да не си спомнят. Бях приятно изненадана от избора ѝ, предвид появата на Седмицата на осведомеността за сондата за хранене. Това, което наистина стопли сърцето ми, беше начина, по който дъщеря ми изложи случилото се от нейна гледна точка. Ако ме бяха помолили да опиша в подробности случилото се, аз щях да говоря за повръщане, сонди, раздразнение, сълзи и пълно изтощение, но седемгодишната ми дъщеря не го помнеше по този начин.
И двете ми деца са хронично болни. Поради тази причина, постъпването в болница с двумесечното ми бебе, само по себе си, означаваше и внимателно маневриране с нуждите на шестгодишната ми дъщеря, която разчиташе на мен като на основен попечител.
В разказа си тя не акцентираше върху страха си да остава да спи сама с татко, вместо мама, светът, от който са я откъснали, непълноценното празнуване на Хелоуин или няколко пропуснати терапии. Тя написа за това как се къпахме заедно в болницата, когато ми идваше на свиждане, как се разхождахме до осмия етаж да гледаме монитора с космоса и как ходихме всяка вечер на кафе за сладолед и соево мляко. Почти не спомена назална/орална сонда, съвсем замаза неспиращия рев на сестра си и чувството на изолация, което със сигурност я посещаваше от време на време, докато ролята ѝ на единственото дете в семейството внезапно и сигурно отпадаше.
Опитите ми да посрещна нейните нужди, които толкова внимателно планирах, се превърнаха в магически преживявания за нея, което доказва до каква степен трансформиращо може да е възприятието ни. Когато идваше да ни види следобедно/вечерно време, трябваше да съм сигурна че ще ми позволи да ѝ измия косата, че също така ще хапне нещо и ще се раздвижи.Тя си спомня само за положителното и си мисля, че това се дължи основно на факта, че се опитахме с всички сили да живеем за момента и да изградим стабилност, дори, когато усещахме, че всичко сякаш се разпада .
Този урок по гъвкавост е нещо, което всички ние може да усвоим още от днес. Независимо дали си родител на хронично болно дете и се чудиш как предизвикателствата оформят личността на детето ти или си родител, който просто се опитва да се справи с пандемията. Начинът, по който реагираме, оказва по-голямо влияние върху децата ни, отколкото реално заобикалящата ги среда.Родителят на дете със здравословни проблеми вече е осъзнал, че животът му непрекъснато се променя, но пандемията вкара това усещане във всяко едно домакинство. Толкова много родители се сблъскват с въпроси, като: „Как децата ми ще оцелеят? “, „Как това ще им повлияе? “ , и т.н.
Аз вярвам, че трябва да се фокусираме върху доброто, да преминаваме през лошото и да градим спомени, които ще се запазят въпреки условията, в които са създадени. Всичко се свежда до модел поведение, който формираме за децата си. Няма значение е какво е станало през годината, стига да сте я направили добра за тях. Децата нямат нужда от ярки преживявания, съревнования и безкрайни активности. Това, от което наистина се нуждаят е чувството за стабилност и цел. Останалото е само бял шум в историята на детството им и, с малко късмет, пандемията ще е само бележка под линията в тяхната книга.
Източник: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса: Альона Пейчева