Толкова често добронамерени хора казват на тези, които заекват, просто да дишат, да говорят по-бавно или да преодолеят безпокойството си. Наистина вярвам, че повечето от тези хора не искат да омаловажат заекването; просто те не го разбират съвсем добре. През годините съм прочела някои наистина сърцераздирателни истории. Една от тях е на смела дама, която разказа за момента, в който е била задържана и разпитана от охраната на летището, защото се поколебала, когато служителят я попитал къде отива. Предполагали, че тя крие нещо. Опитвала се отново и отново да им обясни състоянието си, но те не ѝ повярвали. Четенето на разкази като този разпали неугасим пламък в сърцето ми да повиша осведомеността за заекването. Днес искам да споделя пет най-искрени желания от страна на някой, който заеква. 1. Заекването не е психическо разстройство. Много хора може да си помислят, че заекването е в ума ни или е нещо, което можем да контролираме. Всеки понякога се запъва в думите си, независимо дали е уморен, развълнуван или нервен. Заекването обаче е нещо съвсем различно. Не е причинено от тревожност и не може да бъде успокоено по същия начин, по който някой може да успокои нервите си. Заекването е здравословно състояние, също като глухотата или слепотата. 2. Заекването не влияе на академичните постижения. Преди няколко години майка ми ме заведе в държавното училище в нашия район, за да видя логопед. Терапевтът тества звуковото ми произношение и след това ми даде тест за академична оценка. След като прегледа резултатите от теста ми, тя ни погледна и каза: „Съжалявам, но не можем да ви помогнем. Резултатите ви от тестовете са твърде високи, за да оправдаят нуждата от терапия.“ Тя беше права. Заекването ми не се отразява в академичните ми знания, но означава ли това, че не е истински проблем? Хората, които заекват, трябва да си проправят път през устни доклади, научни симпозиуми и, най-трудното от всички - лекции. Подбирам думите си внимателно, за да не звуча твърде самохвално. Но моля, знайте, че академичните постижения отразяват и невероятната упоритост в пред трудностите. 3. Заекването идва и си отива. Това е точно както при някой, който страда от хронична мигрена и невинаги има главоболие. Всъщност някои хора дори не започват да заекват до по-късна възраст, както се случи при мен. Има дни, когато думите се изливат гладки като коприна. Има други дни, в които да се опитваш да говориш е като да се опитваш да плуваш срещу течението. Думите просто не излизат. Но заекването е също толкова реално в добрите дни, колкото и в лошите. Ако някой не заеква пред вас, може просто да има изключително “гладък” ден! 4. Заекването не влияе на способността ни да просперираме. Заекването представлява ли огромно предизвикателство за успех в живота? Абсолютно. Но само ако му позволите. Ето ме – човек, който понякога заеква на собственото си име – в средата на свят, управляван от комуникация и таящ големи мечти за бъдещето. Невъзможно, нали? Не и в свят на възможности. Понякога е толкова трудно, но просто трябва да продължа да вярвам. Трябва да продължа да мечтая, дори когато не виждам причина да мечтая. Дори когато не можем да я видим, винаги има причина да мечтаем. 5. Зад заекването стои истински човек. Зад този треперещ глас стои доблестно сърце - сърце, което отказва да се предаде, сърце, което отказва да се преклони пред трудностите и сърце, което отчаяно копнее да бъде разбрано от света. Някой, който заеква, може да е тих, но моля, моля, моля, не бъркайте „тих“ с „недружелюбен“. Опознайте го като човек. Моля, не се отнасяйте с мен по различен начин, защото заеквам. Вижте мен, не моето заекване. Ако можем просто да продължим да образоваме хората относно заекването, красивите гласове на хиляди хора най-накрая ще бъдат чути отново. Това е най-голямото ми желание. Източник: themighty.comПревод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Любка Димитрова
