Много родители трудно намират баланса между здравословното участие в живота на децата си и свръхзащитата. Истината е, че да си “родител-хеликоптер” изглежда и се налага почти естествено, дори когато знаем, че е добре децата ни да работят здраво, да се сблъскват сами с трудностите и да преживеят гордостта от истинските си постижения.
Какво е “родител-хеликоптер”?
“Родител-хеликоптер” е този, който се намесва прекалено в живота на детето си, често контролирайки всяко преживяване, с мисълта да осигури безопасност, успех и щастие. Този стил на родителство всъщност се корени в любов и силно желание за защита, но понякога може да попречи на способността на детето да развие самостоятелност, умения за решаване на проблеми и устойчивост.
Терминът „родител-хеликоптер“ е въведен за пръв път през 1969 г. от д-р Хаим Джинот в книгата “Между родител и тийнейджър” (Between Parent and Teenager), в която подрастващите описват родителите си като кръжащи около тях хеликоптери. С времето фразата започва да олицетворява силната намеса и понякога свръхзащита в родителството. Подход, често характеризиран с постоянен надзор, вмешателство и вземане на решения вместо децата.
Макар „родителят-хеликоптер“ да помага на децата си се чувстват подкрепени, проучвания показват, че този вид родителство може и да има и негативни страни. Той може да доведе до повишена тревожност, трудно справяне с провали и липса на увереност при вземане на решения у децата.
Родителските тенденции през поколенията
Всяко поколение има своите родителски тенденции. „Най-великото поколение“ са имали като идеал „перфектното семейство“ – „перфектен“ дом в предградията с двама родители и разделение на ролите по полове, което навярно е по-скоро клише, отколкото реалност.
„Бейби бумърите“ си представят родителя като съветник, приятел, шофьор, мениджър. В най-добрия случай това е подкрепяща тактика, подплатена от любов и желание за най-хубавото за детето ви. В най-лошия се превръща в „хеликоптер“ – идеята, че родителите трябва да предпазват децата си от всички вреди и трудности. За съжаление, само за да ги направят неспособни да се грижат за себе си.
„Милениълите“ имат тенденцията към „свободно отглеждане“ – отговор на прекалено контролираното си детство, който цели да научи децата да се справят с житейските предизвикателства сами.
Но всичките тези факти за прекалената защита, упоритостта и независимостта ме накараха да се зачудя какъв родител искам да бъда.
Тънката граница между защита и кръжене
Искам ли да дам на децата си така нареченото „перфектно“ детство? Искам ли да ги контролирам и да съм сигурна, че всяко добро нещо е налице за тях? Искам ли да ги оставя на свобода, за да разберат всичко сами? Определянето на това какъв родител искам да бъда, избирането на това какви ценности ръководят ежедневните решения като родител, може да бъде сложна задача.
Истината е, че да съм „хеликоптер“ е естествено за мен, дори да знам, че е хубаво за децата ми да работят здраво, да се сблъскват с трудностите и да са горди от собствените си постижения.
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но искам да осигуря най-добрите възможности за децата си, особено такива каквито аз не съм имала през моето детство. (Макар да съм сигурна, че им налагам собствените си ценности и те ще намерят начин да се бунтуват)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но искам да съм сигурна, че децата ми се оглеждат в двете посоки, преди да пресекат улицата, че столчето им за кола е монтирано правилно и са наясно с опасностите в нашия свят. (Макар да ги уча на тези неща и да правя всичко по силите си да ги държа в безопасност)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но да повярвам, че ще са в безопасност, когато са извън полезрението ми е изключително трудно за мен. (Макар да се моля и да го оставям на Вселенските сили)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но понякога да направя нещо вместо децата е в пъти по-лесно, по-бързо и става по-добре, вместо да ги оставя да го направят сами. (Макар че се опитвам да съм търпелива)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но организирам срещи за игра с други деца, планирам дейности след училище и окуражавам в социалните среди, за да могат децата ми да създават приятелства. (Макар да съм сигурна, че ще открият истинските си приятели, когато му дойде времето)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но да гледам как децата ми се затрудняват, може да е трудно за майчиното ми сърце. (Надявам да знаят, че го правя от любов)…
Не искам да съм “родител-хеликоптер”, но да защитавам децата си е естествено. Да им дам пространство, за да се борят и да растат, е необходимо, но трудно за всички ни.
Защо да си „родител-хеликоптер“ се случва (и защо е толкова трудно да се избегне)?
Да си „родител-хеликоптер“ не произлиза от желание за контрол, а от любов, страх и естествения ни инстинкт за защита. Много от нас кръжат около децата си, защото искаме да ги предпазим, да им помогнем да успеят или да им дадем това, което ние не сме имали като малки. Но дори да знаем, че прекалената намеса може да ги възпрепятства, отдръпването не е толкова лесно, колкото изглежда.
- Страхът е основен подтик към това да си „хеликоптер“. Живеем в свят, където и реалните, и нереалните опасности, изглеждат огромни. Лесно е да вярваме, че ако не се намесим, децата ни ще се затруднят, провалят или наранят, независимо дали става въпрос за безопасност, или за трудности в училище. Проучваме най-добрите учебни заведения, проверяваме по два пъти столчето в колата и се намесваме, когато назреят конфликти, само в опит да ги защитим.
- Нашето собствено детство също определя какви родители сме. Ако не сме се чувствали подкрепени или сме преодолявали трудностите сами, е възможно да направим обратното – дълбоко да се намесваме в живота на детето ни. От друга страна, ако нашите родители са ни защитавали силно, ние можем инстинктивно да последваме примера им, без дори да осъзнаваме.
- Социалният натиск допринася още повече да си „родител-хеликоптер“ . В днешно време да си родител идва с товар и от огромно количество информация, експертни съвети и (нека бъдем честни) осъждане. Независимо дали говорим за сравняване на постижения, академичната конкуренция или просто желанието да сме „добри родители“, е лесно да мислим, че трябва да сме част от всеки аспект от живота на детето ни.
Освобождаването от това да си „хеликоптер“ не е свързано с пълното отказване от всички роли, а с разпознаването на това кога нашето участие помага и кога възпрепятства децата ни.
Как да балансираме „родителя-хеликоптер“ и самостоятелността
Намирането на златната среда между защитата на децата и предоставянето на пространство за развитие не е лесно, но ето какво може да помогне:
- Учете вместо да вършите – покажете как да си връзват обувките, да решават проблеми и взимат решения, вместо да го правите вие.
- Позволявайте безопасни рискове – да се покатерят по-високо, да си направят сами нещо за хапване или да се справят с леки конфликти помага за изграждането на самочувствие.
- Спрете, преди да се намесите – запитайте се: „Имат ли наистина нужда от моята помощ, или могат да се справят и сами?“.
- Вярвайте в способностите им – даването на отговорности като това да си приготвят сами раницата, подхранва независимостта.
- Насърчавайте решаването на проблеми – вместо аз да се справяте с всичко, насочете децата, за да открият сами решения.
Отдръпването ще е трудно, но малки стъпки към независимостта ще помогнат на децата да растат и ще ви напомнят, че те са по-способни отколкото си мислите.
В заключение
Да си „родител-хеликоптер“ произлиза от любов, но твърде много кръжене наоколо може да възпрепятства децата. Откриването на баланса – учене вместо вършене, позволяването на безопасни рискове, вярата в способностите – помага на малчуганите да се превърнат в уверени и способни личности. Да се отдръпнем не е лесно, но е един от най-ценните дарове, които можем да дадем на децата си.
Автор на статията е Елизабет Тенети, майка на 5 деца, автор и съосновател на сайта Motherly.
Източник: www.mother.ly
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Ина Годжева