Аз и децата ми сме добри в общуването. Това, за съжаление, не е резултат от добро възпитание от моя стана, а по-скоро резултат от травма, която преживяхме заедно, като четиричленно семейство, понесло поражение от неизлечима болест и загубило четвъртия си член.Преди мозъчният тумор да нахлуе в нашето семейство, когато посрещах децата от училище, винаги ги питах как е минал денят им, с кого са играли в междучасието и дали са научили нещо забавно. Задавах всякакви въпроси – кой, какво и кога.
Когато обаче мозъчният тумор на съпруга ми стана прекалено голям, тези въпроси вече бяха неадекватни. Децата ставаха неволни свидетели на баща си, който беше забравил понятието за купа и изсипваше зърнената закуска по пода, както и на спорове между родителите, които се караха дали ножиците можеха да се използват за писане. Отговорите на тези въпроси бяха просто маловажни и повърхности и някак недостатъчни…Това беше причината и да променим въпросите.
С помощта на детски терапевт, който е специализирал в работа с травми, свързани със загуба и смърт, въпросите ни се доразвиха и вместо обичайните кой, какво и кога, те се промениха на „Как се почувства?“, „Защо мислиш, че се почувства по този начин?“ и „С какво мога да помогна, за да го направя по-лесно?“. Когато ние, децата и аз, прекрачихме границите на въпроса „Как си?“, заедно открихме един нов свят на думи, които досега не бяхме използвали и на задълбоченост, която моите деца, само на шест и осем по това време, притежаваха.
Научих къде се загнездваха гнева и тъгата им и че понякога използвах думи като „хоспис“, които те не разбираха, но и се страхуваха да попитат за значението. Те искаха да знаят дори подробности от смъртта на баща си, за които дори не си представях – като например къде съм била седнала, когато той е починал. Научих кои са децата ми на едно различно ниво и нашата връзка, макар и все още родител – дете, вече беше различна – по-силна, по-балансирана и задружна.
След като Световната Здравна Организация (СЗО) обяви COVID-19 – пандемията и светът се затвори по домовете си, ние (аз и децата ми) също се затворихме. Въпросите спряха, макар че дори не го осъзнах, защото се опитвах се да се справя с новия свят, в който живеехме – търсех начин едновременно да работя, да помагам на децата с училището и да се справя с тревогата си, междувременно правейки всичко останало. Бяхме заедно през цялото време (През. Цялото. Време.) и забравих да общувам пълноценно с тях, защото те бяха тук при мен и можех да видя как се справят и какво правят.
Това всъщност не беше така. Защото въпросът „Как си?“ не беше достатъчен. И нещата бяха на път да прелеят чашата – аз бях изпаднала в безизходица, синът ми беше гневен, а дъщеря ми вече губеше търпение. Обърнахме се отново към терапевта – този път през платформата „Zoom“. Тя помоли всеки от нас да нарисува как се чувства, когато общува с другите двама членове на семейството. Това упражнение беше чудесно, не само защото ми припомни отново колко интуитивни са децата относно осъзнаване на чувствата и мислите си, но и защото аз самата бях загубила представа какво искаха те от мен. Което всъщност беше да съм с тях в момента и да не съм толкова разтревожена! Споделих им, че за да се случи това, е нужно те да ми помагат малко повече в домакинската работа, тъй като количеството, с което се опитвах да се справя сама по време на пандемия беше физически, психически и емоционално твърде натоварващо за сам човек и опитвайки се да свърша всичко, не ми оставаше време за тях.
От този момент, те се включиха в тези дейности и аз намалих служебната си работата и задачи и заедно успяхме да създадем повече време за игри, прегръдки и тишина. И продължихме да разговаряме един с друг, което направи живота у дома още по-спокоен.
За втори път осъзнавам, че разговорите помежду ни, особено тези, в които общувам пълноценно с децата си, подобряват живота у дома и всички получаваме повече от това, от което се нуждаем.
Освен упражнението за рисуване ми беше предоставен и нов въпрос, чрез който да възобновим разговорите помежду ни: „Какво е нужно да знам за теб, за да мога да бъда по-добра майка?“
Зададох въпроса на децата си, очаквайки да чуя познати отговори, тъй като, както споменах в първото изречение, ние сме добри в общуването и постоянно водим разговори. И все пак отговорът на дъщеря ми не беше очакван. Тя ми сподели следното:
„Понякога искам да бъда сама с мъката си, без да ми се натрапваш.“
Първоначалната ми реакция беше отбранителна и необмислена, защото изрекох следното: „Какво? Аз не се натрапвам.“. Тя побърза да ми отговори: „Не е така. Всеки път го правиш! “. В този момент си поех въздух и си припомних, че аз съм възрастният и този разговор няма за цел да бъде нападателен. Ако тя се чувстваше така, то тогава това наистина е така. Дори и намеренията ми да са били позитивни. Дори и ако само съм се опитвала да помогна. Дори и да съм си мислела, че не го правя. Но сега вече знам. Следващия път, когато тя се нуждае да остане насаме с тъгата си, това което е нужно да й дам е пространство, а не комфорт. Така тя ще получи това, от което се нуждае, а не това, от което аз мисля, че има нужда.
Докато пандемията продължава да вилнее в страната (защото точно това се случва, независимо от разговорите за връщане към обичайния ред), не забравяйте колко важно е да разговаряте с децата си. Защото това, което научих от загубата на близък човек и родителските задължения по време на пандемия е, че връзката с децата ни се нуждае от също толкова внимание, колкото и връзката ни с другите хора. Връзката с вашето дете се нуждае от точно толкова работа, усилия и взаимност, колкото бракът ви, приятелствата ви и връзката с други важни за вас хора.
Важно е да общуваме пълноценно с децата си! Нужно е да задаваме въпроси отвъд „Как си?“, да ги представяме по различен начин и да питаме нови такива, да се грижим за връзката, защото това ще ни помогне да бъдем по-добри родители, ще усили връзката с децата ни и това ще бъде важната стъпка, която ще направи утрешният ден по-добър.
Източник: https://www.scarymommy.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Петинка Дикулакова