„Хей, мамо, тате, объркана съм от тези различни чувства… Не знам как да се справя с тях… Те напират вътре в мен и ме карат да се чувствам толкова уплашена и тъжна, сякаш полудявам… Ще направя всичко, за да изчезнат, дори бих ударила някой… Не, не ме доближавайте, за да ми предлагате прегръдки… това само ще ме разплаче… Чувствам се сигурно, когато съм с вас, но това кара тези чувства да стават още по-интензивни. Сигурно е ваша вината, за да изпитвам всичко това! Ще ви изгоня!“
Не ви ли се иска детето ви просто да ви каже, че вътрешно се чувства ужасно, вместо да крещи „Мразя те, ти си най-лошата майка (баща) на света!“?
Но лошото поведение на детето е породено от това, че то не може да изрази тези чувства. Единственият вариант е да ги „изкара навън“. Това е неговият сигнал за SOS.
„Така че следващият път, когато детето ви се държи лошо, си припомнете, че всяко подобно поведение е опит да каже нещо, от което се нуждае.“
Детето не може да разбере тези силни чувства, които го завлядяват и го карат да се държи лошо. То се чувства ужасно, че не може да е детето, което вие бихте искали да бъде, дори и да се държи сякаш не му пука.
Вие сте неговият емоционален съветник. Това, от което се нуждае в тези моменти е да му помогнете да се почувства в безопасност. След това, тялото знае как да се самоизлекува. Всички тези страхове и сълзи – нараняването, безпомощността, притеснението, че не е достатъчно добро, за да заслужи вашата любов – нещата, които го карат да страда всеки ден, седмица или година, в един момент ще избухнат. Щом ги почувства, те ще се стопят – и гневът няма да е необходим като защита и той също ще изчезне. Детето ви ще се почувства облекчено, както и ние самите, когато се справяме с тревожните емоции. Така и то ще реагира много по-добре.
И така, как вие ще създадете тази безопасност? Бъдете съпричастни.
„Този ден наистина не върви така, както ти се искаше! Не искаше да….. Би искал да ….. Прав/а ли съм?“
Това може да се окаже достатъчно, за да накарате детето да ви сътрудничи. Децата реално не се нуждаят от всичко, което са поискали, но като всички нас, желаят да им бъде обърнато внимание.
Или може би, раздразнено ще започне с историята колко нечестен е животът и колко ужасен родител сте. Но това не е неуважение. Това е вашето дете, изричащо болката си по единствения начин, който му е известен. Просто слушайте, кимайте и се съгласявайте. „Значи, чувстваш, че съм несправедлив/а, когато….. Нищо чудно, че си сърдит…. Ти би искал аз да ….“. Не е нужно да променяте решението си. Просто признайте неговата гледна точка.
След това го прегърнете и му кажете: „Благодаря, че ми обясни. Виждам колко важно е това за теб и колко си сърдит…. Съжалявам, че не можем да го направим по твоя начин. Този път ще е така, защото за мен е важно….. Но аз те разбирам. Нека да помисля и ще говорим отново за това.“
Така, детето ви научава, че не може да получи всичко, което е поискало, но пък има нещо по-добро: родител, който го изслушва и разбира, и го обича, въпреки разстроените чувства.
„С течение на времето, когато детето наистина осъзнае, че вие ще помислите и потърсите решение, то по-лесно ще приема вашите препоръки.“
Но какво ще стане, ако отговорът на вашата съпричастност е още по-сърдито дете? Това означава, че чувствата са наистина силни и то се нуждае от вашата помощ, за да ги преодолее. Как да му помогнете? По възможност играйте заедно всеки ден или малко преди да се е разстроило твърде много. В противен случай, просто си поплачете, щом трябва.
1. Смях
Кикотенето излъчва същите тревоги (страх и стрес), подобно на плача. Но е много по-забавно! Всяко дете има нужда от бурно кикотене всеки ден за своята емоционална грижа.
Физическата игра освобождава окситоцин и други свързани хормони, така отново се свързвате с детето и поправяте пукнатините във връзката ви, породени от ежедневието. Ако смехът е следствие от игри, които помагат на детето да преодолее страховете (като игрите за преследване), това също работи директно, за да се справи с всякакви останали емоции.
И, ако детето се държи лошо, чувството ви за хумор и поставянето на граници на времето за игра, понякога са достатъчни, за да пожелае да ви съдейства.
(Имайте предвид: гъделичкането не води до това емоционално освобождаване; това е автоматична физиология за разлика от психологичния процес, който се случва, когато лек страх се освободи чрез кикот. А гъделичкането, въпреки че децата се смеят, често ги кара да се чувстват безсилни. Детето може да изглежда, че се забавлява, но не може да си помогне. Ако ви моли за гъделичкане, опитайте да го„изиграете“, като само доближите ръката си без да установявате контакт. Това също ще предизвика кикотите, но те са психологически, не физически.)
2. Плач
Но какво ще стане, ако детето ви толкова се е заинатило, че една подобна закачка би го разсърдила повече? В този случай, играта не може да помогне. Идва ред на плача.
„Зад този гняв вече се стичат сълзи. Ако можете да му помогнете да се почувства достатъчно силно, то ще надскочи гнева, а утешителните сълзи ще отмият цялото му безпокойство.“
Как бихте му помогнали да се почувства в безопасност? Чрез съчувствие. Не приемайте лично нищо, от това което ви казва. Не позволявайте да се ядосате. Не се чувствайте така, все едно вие трябва да „коригирате“ неговата грубост – и това ще стане, но по-късно. Вместо това покажете дълбоката си любов към него и призовете колкото се може повече доброта. След това бъдете съпричастни. „Това е трудно, знам… .. Искаш… Съжалявам. Виждам колко нещастен те прави.“
Детето може да ви се разкрещи. Но това е добре. Останете съпричастни. „Явно си много разстроен, за да ми говориш с такъв тон. Какво не е наред?“ Ако можете да проявите състрадателност, вместо да му се скарате, най-вероятно ще избухне в сълзи. А те са добре дошли! Прегърнете го, ако ви позволи или поне стойте наблизо. Замълчете. Дишайте и си припомнете, че вашата роля е да му помогнете да си поплаче, осигурявайки му емоцилнално безопасно пространство. Разговорите биха спрели сълзите, а той трябва да ги изплаче.
Ако спре да плаче, му припомнете ограничението, което го е разстроило: „Съжалявам, че точно сега не можем да направим това“. Докато детето плаче, целта е да се включите колкото се може по-съпричастно, помагайки му да изпразни тази пълна с чувства раница, които го правят толкова взискателено или разтревожено.
„Трябва ли да му се скарате за неуважението? Не сега. Просто създайте безопасно място.“
По-късно, може би само ще се извини. Ако не, може да започнете разговор колко сърдито е било и колко е трудно да бъде уважавано, когато е ядосано; как въпреки това, очаквате да изрази нуждите и желанията си без да атакува, точно както вие правите и как никога не трябва да бъде грубо, за да ви накара да го изслушате.
Знам, че не сте били обучавани за това. На вас ви е казвано да спрете да плачете, когато сте били малки и то не толкова мило. Така че, плачът на детето ви може да ви разтревожи, карайки ви да го спрете на всяка цена.
Но емоциите отминават само, след като сме ги почувствали. Докато не го направим, те засядат в тялото, бушуват и определят нашето поведение. Затова вашето дете наистина има нужда да приемете неговите емоции и да му помогнете да диша спокойно, докато преминат през него. Това е пътят към неговото естествено чувство за благополучие и единствената основа, от която може да се действа правилно.
Детето ви не може да ви каже това. Но следващия път, когато се разсърди, вие ще знаете.
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Татяна Христова
Източник: https://thenaturalparentmagazine.com