Посочвайки обект, можем да кажем, че този прост жест не просто замества дума, а че самият той е дума – може би първата дума. Знаем, че посочването и други подобни жестове, играят основна роля в човешкия език, но досега не знаем откъде идват те. В тази статия, Катал O’Мадаган, изследовател в областта на когнитивните науки, споделя няколко интересни проучвания, направени от него и негови колеги.
За да научим повече, с колегите ми проучихме хипотезата, че соченето произхожда от допир. Интересно ми беше да разбера защо жестът с посочване извежда един обект, а не друг, защото също се интересувам от това как думи като “това” и “онова” – избират обектите си. Посочващите жестове са едни от най-простите и най-ранните начини за „препращане“ към света на предметите, така че разбирането на тези думи и жестове ни доближава до разбирането на основите на езиковата комуникация като цяло.
Една вечер в кафенето Уайкики в Париж, Брент Стикланд и аз предположихме, че посочваме обекти, сякаш ги „докосваме“ в далечината. Брент, който работи върху жестовата комуникация, беше мислил много за ъгъла, който пръстът прави, когато сочи, и как точно трябва да бъде насочен към обектите, за да ги обозначи. Друг колега, Грегор Качел, също беше работил върху разбирането на кърмачетата за жестовете на другите. Решихме да дадем началото на няколко проучвания, изследващи възможността соченето да произхожда от опит за физически досег.
В новата си книга открихме три неща – първо, когато хората сочат обекти, те са склонни да ориентират върха на пръста си, сякаш се стремят да докоснат обекта, към който сочат. Ъгълът на пръста им не предсказва към кой обект посочват – както, може би, сме склонни да предположим. Посочващите жестове не работят като стрелки, както правят уличните знаци. Вместо това, линията, която свързва окото и върха на пръста на сочещия, дава най-точна информация за обекта, който сочат.
Сочене, докосване
Второ, открихме, че когато посочваме към обекти под странни ъгли, сме склонни да завъртим китката си, сякаш се опитваме да докоснем обекта – дори и да е далеч. Представете си, че сочите етикета върху бутилка вино, когато етикетът е поставен в дясно – може да се окаже, че въртите китката си по посока на часовниковата стрелка, както бихте искали да докоснете етикета; или, ако бутилката е завъртяна така, че етикетът да е от лявата страна, сега може да се окаже, че въртите китката си обратно на часовниковата стрелка.Открихме този феномен дори при 18-месечни бебета – изглежда, че всички сочат, като се опитват да докоснат нещата, към които сочат. Накрая открихме, че въпреки че възрастните могат да интерпретират посочващите жестове като “стрелки”, много малки деца и бебета използват сочещите жестове, за да обозначат обекта, който е най-близо до върха на пръста.
Работата хвърля светлина върху произхода на човешкия език. Нещо отличително в езиковата комуникация на човека е, че умишлено си казваме „неща“ – тоест, информираме се по такъв начин, че другият да знае, че се опитваме да му предадем определено съобщение. Широко разпространено е мнението, че първият жест или комуникативен акт, който бебетата предприемат, за да се изразят, е посочващият жест. В този смисъл, съм склонен да мисля за посочващите жестове, като за първите бебешки „думи“.
Психологът Жан Пиаже спекулира, че соченето може да идва от достигане. Но да искаме да имаме нещо за себе си (като го грабнем), е много различно от това да разкажем на някого за него. Може да посочите нещо за някого, просто защото искате той да знае за него или да го види. Посочвате луната, просто защото смятате, че изглежда красиво и искате някой да я види. Не искате да достигнете луната, а просто да споделите красотата й с друг.
Смятаме, че децата откриват, че могат да привлекат вниманието на родителите си към нещата, като ги посочат. Докосването и визуалното внимание са тясно свързани – често разглеждаме това, до което се докосваме и, според нас, родителите и околните са склонни да погледнат към това, което децата посочват повече от това, което те хващат или достигат.Жестът с посочване е първото събитие в детското развитие, при което се установява „триъгълник“ на вниманието между двама говорители и обект. Но досега не знаем откъде идват тези жестове и откъде идва тази фундаментално важна способност на хората да споделят внимание.
Хубавото на тези проучвания е, че резултатите са с научна стойност, но също така могат да бъдат проверени лесно и от всеки читател. Повечето хора, с които разговаряме, се изненадват, когато научат, че посочват към обекти в далечината, сякаш ги докосват, или че въртят китките си, когато посочват към обекти под странни ъгли, но са склонни бързо да се съгласят, когато проверят. Хубаво е да откриеш нещо, което се крие пред погледа ти. Връзката между посочването и докосването, веднъж идентифицирана, вече не може да бъде подмината – нещо, което също много ни удовлетворява като изследователи.
Източник: https://theconversation.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: София Стоянова