Имало едно време — някъде в края на миналия век — едни родители. Те не ползвали Google, телефонът им не звънял през три минути с ново известие от Школо или друга подобна платформа, и не разписвали с трепереща ръка графици за курсове по шах, плуване, танци, пиано и роботика още в предучилищна. Когато детето падне — го вдигат, духат и продължават. И никой не им казвал: „Ама не трябва да духате! Това създава грешна представа за болката!“
Родители, които поставяха граници без гилдия по родителски консултации, играеха без „стимулиращи материали“, а свободата не беше концепция – беше улицата, поляната и връщането по тъмно с прашни колене и разкази за счупени велосипеди.
А сега?
Сега сме родители на пълен работен ден. Само дето никой не ни е подписал договор с право на отпуск.
Сега сме мениджъри на детско развитие, специалисти по превенция на екрани и често – преуморени хора, които в 22:30 търсят в Google: „Как да не крещим по децата, когато пак са размазали шоколад по пердетата“.
Днес родителството е като джунгла, в която се опитваш да вървиш напред с калъф за лаптоп в едната ръка и динозавър от Лего в другата, докато жонглираш между Zoom среща и домашни по математика.
Работиш, готвиш, възпитаваш, развиваш, регулираш емоции.
И всичко това – преди 9:00 сутринта.
Родителството: преди и сега
Преди:
Родителството беше като разходка – не лека, но без GPS и маршрут.
Нямаше групи във Facebook с 24 хиляди мнения как се лекува кашлица.
Готвеше се едно ядене за всички – който не иска, яде утре.
Сега:
Възпитанието идва със стратегия, философия и три подточки.
За всяка тревога има статия: „7 неща, които съсипват детето ви – номер 4 е това, което правите всеки ден“.
Навън си до… след като нанесем слънцезащитен крем SPF 50, отбележим те с GPS и ти дадем поне две образователни игри.
Децата се отглеждат с приложения, подкасти, социално-емоционално развитие и четири седмични графика.
Имаме достъп до океан от информация – и се давим в нея със съмнение и вина.
Съвременният родител: не просто възрастен, а многозадачна машина
Ние сме логопеди, терапевти, треньори, емоционални навигатори, готвачи без рецепта и шофьори на пълен работен ден. Сутрин сме закусвалня и новинарски бюлетин, мениджър по модна индустрия – в търсене на чорапи, които „не боцкат“. На обяд – модератор на конфликти: „Не ѝ казвай, че диша шумно! Това не е причина да ѝ хвърляш играчките.“ Следобед – служител в Zoom, който мълчаливо крещи, когато детето се появи по пижама по време на презентация, а вечер – рамо за рев и опора в криза с домашното.
И всичко това докато си мислим: „Може би трябваше да запиша и курс по позитивно родителство, че пак повиших тон…“
Днес прекарваме повече време с децата си, отколкото предишните поколения. Но често – с поглед в телефона, умът в задачите и сърце, което се чуди дали е „достатъчно добро“.
Знаем за „сензитивни периоди“, „емоционална интелигентност“ и „привързан стил“, но понякога забравяме простите неща: че доброто родителство често е просто да чуеш, прегърнеш и останеш.
Ами работата?
Преди се работеше от 9 до 5. Тръгваш си от работа и си тръгнал…
А сега? Сега работата пътува с нас – в чантата, в джоба, понякога даже в банята. Сега се работи от телефона, в колата, на пейката в парка, на кухненската маса с лаптоп до чиния с динозаври от пластилин.
Работим хибридно, гъвкаво, дистанционно и… непрекъснато. Имаме възможност да сме повече с децата си – и често се обвиняваме, че пак не сме достатъчно.
Работата ни преследва. А вината – се е настанила удобно на дивана между нас и вечерната приказка.
Помните ли какво беше личното време?
По-трудно ли е родителството днес?
Да.
Не.
По-скоро… по-комплексно.
И преди е било трудно. Само че трудността сякаш е била друга. Ние не само искаме децата ни да са нахранени, облечени и здрави. Ние искаме да бъдат щастливи, емоционално зрели, социално отговорни, екологично осъзнати, психически стабилни, и ако може – и с отличен английски.
Но всичко това ни изцежда, защото никой не може да бъде „перфектният родител“, а интернет сякаш настоява, че трябва.
За децата не е важно дали влакчето им е било дървено Гоки или просто друго дървено влакче. Но ще помнят как сте пътували в хола заедно, докато слънцето ви е следвало.
Решението?
Да слезем от родителската надпревара.
Да приемем, че „добре“ е достатъчно добро.
Да си позволим да бъдем смешни, несъвършени, с уморен поглед, но и с обич, която е по-голяма от всеки провал.
Истината?
По-трудно е. Но и по-смислено.
По-изморително. Но и по-осъзнато.
По-хаотично. Но и с повече близост, повече разговори, повече любов, изразена на глас.
Ние не просто отглеждаме деца. Ние отглеждаме бъдеще.
Междувременно обаче, ако тази вечер вечерята е просто филия с лютеница – и това се брои.
Но ако тази вечер сте прегърнали детето си и с цялото си присъствие сте му казали „Обичам те“ – вие вършите страхотна работа и всичко е наред.
Понякога най-доброто родителство не изглежда като перфектен ден.
Понякога просто значи: „Заедно сме.“