От Елизабет Броудбент
Онзи ден разгорварях с терапевт, работещ с ADHD (Хиперактивност и дефицит на вниманието) и му описах начините, по които се проявяват при мен симптомите на нарушението. Разказах му за това как забравям за срещи, имена, лица, за това как колата ми прилича на подвижна боклукчийска кофа, колко отчаяна е битката ми с двама родители, които имат ADHD, за да поддържам къщата ни чиста, и когато все пак го правя, те повтарят: „Не обръщай внимание, не сме го правили откак Обама беше президент“ или „Не използвай задната баня, душът е повреден толкова отдавна , че дори сме забравили!“. Терапевтът слушаше търпеливо и накрая ми каза: „ Как те накара да се чувстваш всичко това?“.
– Засрамена – изригнах аз.
– Защо?- попита той
Но той знаеше защо, както и аз!
Парализиращият симптом ADHD : Срам
Като жени с ADHD синдром, се очаква да се впишем в един типичен свят. Безсъмнено, това е нашата разлика- ето това е ADHD-неговата разлика; това не е болест или дисфункция, независимо колко засрамени ни кара да се чувстваме. Но реалността на възрастните със синдрома ADHD все още е пренебрегната от нашата култура.
Той остава и вероятно винаги ще остане проблем при децата, особено след като една трета от тях могат да го израстнат. Така че, ако сме възрастни и имаме смелостта да признаем, че имаме ADHD, това просто се посреща с едно свиване на рамене. Или по-лошо, с болка: „О, Боже, и аз ли? Толкова ли съм хиперактивна? Не мога да се концентрирам върху нищо! “
Но всъщност, при възрастните с този синдром, проблемът е много по-сериозен. Ако кажем непринудено „Аз съм толкова хиперактивен“ – това не ни прави услуга! Това ни прави твърде театрални-особено жените. Ние преувеличаваме, молейки за услуга, за приспособяване. Всички те създават неудобство в един невротипичен свят.
Нашите проблеми не са така симпатични при положение, че имаме трудности при проследяване на разговор, когато излагаме идеи без оглед на течащия около нас разговор, нямайки възможност да го проследим. Това не е, например, възклицанието „Виж! Катеричка!“, което би било обичаен израз на нашето различие. Това различие не е приятно. То е досадно. Ние сме досадни. И това ни кара да се засрамим.
Симптомите, които карат жените да страдат тихо
Невротипичния свят има особени изисквания: в частност- да си спомняме неща и да имаме други социални умения. Ние често сме неспособни да изпълняваме тези изисквания. За нас точността е трудно нещо: губим ориентацията за време, а ако не сме я загубили, то сме загубили способността си да следим за други неща- портмоне, ключове, пари, което ни прави неспособни да живеем в нашата разпределена времева рамка.
Ние също сме склонни да имаме изкривено усещане за това колко време ни е нужно за да направим нещо. Времето за нас не тече по същия начин, както за останалите, а се движи на пристъпи и изблици. Ние сме закъснели с 15 мин. или подранили с половин час. Всяко едно подобно нещо е причина за присмех от така наречените “обикновени хора”, а този присмех засяга. Мислите ли, че нямаше да дойда навреме ако можех? Иска ми се да крещя. Въпреки това аз се усмихвам глупаво.
Паметта, обаче, е вероятно най-смущаващото нещо. При всеки един човек ADHD се проявява по различен начин-ако съумявам да проследя къде оставям разни неща-например телефона си, то определено забравям лица. Ако срещна някого, ще забравя името му само след три минути. Ако все пак си го спомня, ще го забравя отново само след час. Малко след като този човек напусне, аз вече няма да си спомням лицето му, което води до необходимостта от неудобно ново представяне. Обществото очаква да си спомняте хората и ако не можете, вие изглеждате невъзпитан. Все едно на вас не ви пука. С това вие намеквате, че тези хора не са достатъчно важни, за да бъдат регистрирани от вашия радар. Което всъщност не е истина-вие просто не може да се сетите кои са те, ако ще от това да зависи собствения ви живот или дори този на децата ви.
Вие бихте могли да кажете „Аз имам ADHD и затова бих могъл да имам трудности при запомнянето и в това няма нищо лично“, но това изглежда като някакво ненужно откровение.
Моята съкрушителна бъркотия
И ето я бъркотията. Във вашата кола, във вашата къща. Ако не приемате лекарства или вземате недостатъчно, или дори ако се лекувате напълно подходящо, ще имате моменти в живота си, при които ще преобладават хаос и бъркотия. Това ще ви подлуди до такава степен и така ще се фиксирате, че този цикъл ще продължава да се повтаря. Това означава, че хората ще се шегуват с разхвърляната ви кола така, че ще поискате да потънете в земята. Няма да може да имате гости за вечеря като нормалните хора, защото няма да искате другите да видят как живеете ден за ден. Няма да каните хора вкъщи, а и те ще спират да ви канят. Това е неприятно. Вие ще признаете, че имате ADHD, ще обясните ситуацията, но те едва ли ще я разберат. Ще ви кажат, че не им пука. След това ще видят къщата ви, която има нужда от основно почистване и ще си помислят, че сте голям мърляч. От това боли!
Да се живее с възрастен човек с ADHD е трудно. Ние не желаем да се лекуваме: Ако мога да размахам магическа пръчка и изгоня този синдром, ще пречупя тази пръчка наполовина. ADHD е част от това, което съм, начинът по който връзките в мозъка ми действат. Аз не мисля, че това ме прави обременен, умствено недоразвит или нуждаещ се от лечение. Аз, обаче, имам нужда да бъда приет. Имам нужда от пространство. От човечност и разбиране. Да, ние сме различни. Да, понякога ние не се придържаме към вашите норми и това е трудно за нас. Но всичко, което искаме е да ни помогнете да живеем с това. Дайте ни пространство. Дайте ни време. Бъдете милостиви. И най-вече, приемете ни.
Ние прекарваме дните си мислейки за вас, за това как да се съобразим с вас, как да ви зарадваме. Така че, прекарайте и вие мъничко време мислейки за нас, опитайте се да ни разберете. Това е всичко, за което ви молим. Това е всичко, което искаме. Този малък жест може да направи живота ни много по-лесен.
Източник: https://www.additudemag.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: В. Мавродинова