Това звучи като самоподразбиращо се твърдение, но защо тогава днешните деца не играят навън в „лошо“ време толкова, колкото са го правели децата преди? Защо в училищата и детските градини прибират децата по класните стаи, когато навън стане „твърде студено“? Какъв възрастен ще се изгради от подобен тип детство?
Повечето предизвикателства, рискове и препятствия са бързо отстранявани от детството в усилията ни да попречим нещо лошо да се случи на децата, които обичаме.
Представете си деца, които са израснали, играейки навън при всякакви предизвикателни условия, през всички сезони на годината. Представете си колко различни биха били те от децата, научени да се прибират вкъщи, когато завали дъжд или стане студено. Представете си колко различни биха били те от децата, намиращи забавление пред телевизора, компютъра и видео игрите.
Децата, които играят навън в предизвикателно време, са по-позитивни, по-креативни и по-приспособими. Те не позволяват на предизвикателствата да ги спрат. Те се изправят пред предизвикателствата и откриват начин да продължат въпреки тях. Това се превръща в тяхна същност, тяхно изходно положение. Това престава да бъде необичайно за тях. Превръща се в нещо нормално.
Някога е било нормално за всички деца.
Добавете ментори и модели за подражание с усмивки по лицата и умения да запазят всеки стоплен и щастлив, добавете предизвикателни въпроси, подкрепящи и насърчаващи порастването на децата и картинката с играта навън става още по-невероятна! Особено, ако родителите, семействата и общността се стремят да превърнат тези преживявания в нещо нормално за своите деца, вместо да ги възпират от излизане навън при всяка индикация за „лошо“ време.
Представете си деца, които са израснали, играейки навън във всякакви предизвикателни условия, във всички сезони от годината. Представете си колко различни биха били те от децата, на които е нареждано да се прибират вкъщи при всеки дъжд или по-студено време.
Предизвикателното време създава доловими от детето, реални рискове, а рискът създава възможности за развитие. Защото рискът учи. Той има реални последствия, с които трябва да бъдем наясно, да бъдем наясно със себе си, с другите и с природата.
Подобни рискове са рядка възможност за голяма част от децата днес. Повечето рискове и препятсвтия биват бързо отстранявани от детството в усилието ни да предпазим децата от евентуални несгоди. Но това, може би, ограбва от тях предизвикателствата на живота и ги оставя неподготвени за реалността на възрастните.
На децата не им се налага да проявяват творчество и адаптивност, ако в средата им липсват предизвикателства. Ако няма предизвикателства, няма и последствия. Що за възрастен ще бъде този, прекарал детството си без сблъсъци с предизвикателства и последствия? Олеле е всичко, което имам да кажа.
Добрата новина е, че това лесно може да се промени.
Единият начин е просто да излезете навън. Излезте, независимо от времето, а ако това ви кара да се чувствате крайно некомфортно, поверете децата си на някого, на когото не е. Това е общността, „селото отглежда детето“, така да се каже.
Текстът е превод на откъс от статия на Андрю Макмартин, поместена в Wild Earth.
Превод: Маргарита Габровска