Прекомерната родителска намеса и ограничаването на детската самостоятелност са сред факторите за кризата в психичното здраве на децата и тийнейджърите през последните години, сочи нова научна статия. Началото на явлението се свързва с пандемията от COVID-19, но процесът започва много по-отдавна, още от 60-те години на миналия век, когато започва да намалява детската независимост.
В тази статия Леонор Скинази, известен автор и блогър, разглежда как като родители всъщност вредим на децата си като ги ограничаваме все повече и повече. Скинази става известна в цял свят като „най-лошата майка в Америка“, след като описва в статия за „Ню Йорк сън“ през 2008 г., че е позволила на 9-годишния си син да се прибере сам с метрото в Ню Йорк, без дори да има мобилен телефон в себе си. Тя е автор и на книгата „Деца на свобода“ (Free-Range Kids) и стои зад едноименното движение.
Ако има нещо, което наистина обединява родителите в една огромна група, това е чувството на претовареност. Понякога срещам родители, с които на пръв поглед нямаме много общо, но винаги мога да започна разговор като спомена колко изтощително е родителството. Независимо дали става дума за натоварен график с уроци, купища домашни или спор за времето пред екрана, винаги ще се намери тема, в която всеки родител ще се разпознае.
Да се държиш така, сякаш едва смогваш, е начин да демонстрираш колко отдаден родител си. Сякаш с поведението си казваш: „Да, родителството е изключително трудно, защото се раздавам докрай.“ Ако влезеш сред група родители и дадеш вид, че не е толкова трудно, веднага ще се озовеш в ролята на „онзи родител“. Това е неписаното правило: родителството е трудно. Без изключения.
И макар че безспорно родителството е трудно, в САЩ то е и своеобразна „сцена“, на която показваш колко се раздаваш. Може би не е преувеличено да се каже, че те са сред най-демонстративно отдадените родители в света. Казвам демонстративно, защото съществуват и други форми на отдаденост, които остават по-скрити (например да режеш плодове всяка вечер, или да следиш внимателно за успехите на детето си в училище). Но това, което е видимо навън, е отдадеността като обществено поведение. Именно това кара родителите да се колебаят да пуснат децата си сами на разходка или да карат колело в квартала – не толкова заради трафика, колкото заради страха от реакциите на други, свръх внимателни родители.
Хипербдителността се е превърнала в отличителна черта на много родители.
Тя е тема, която обединява различни социални групи отвъд расови, класови или политически различия. И все пак, когато са насаме, мнозина признават, че не се разпознават в тази култура и дори я намират за прекомерна. Често се присмиваме, че „това го правят другите родители, не ние“. Но на публично място всички спазваме неписаните правила, защото не искаме да бъдем сметнати за безотговорни. Няма нищо по-срамно от това една майка да бъде наречена „безгрижна“ или “спокойна”. Дори съпругът ми, на когото тайно завиждам, защото не се притеснява от чуждото мнение, също често следва правилата, зададени от най-тревожните сред нас. Просто е по-лесно така. Пести ненужни конфликти.
Но тази култура на хипербдителност има последици за децата ни. Възможно ли е именно този страх от осъждане, който диктува как да се държим като родители на публично място, да допринася за една бавна, но сериозна обществена криза в детското психично здраве? Нова научна статия предлага убедителни аргументи, че прекомерната родителска намеса и ограничаването на детската самостоятелност са сред факторите за кризата в психичното здраве на децата и тийнейджърите. Когато се говори за кризата в психичното здраве при тийнейджърите, началото се свързва с пандемията от COVID-19. Но статията проследява спада в благополучието много по-отдавна, още от 60-те години на миналия век, когато започва да намалява детската независимост. До 2019 г. самоубийството вече е втората най-честа причина за смърт сред деца на възраст между 10 и 15 години. А преди 60-те тази позиция е заемана от пневмония и грип. COVID безспорно влоши ситуацията, но тенденцията е започва много по-рано.
Според авторите на статията прекомерното родителско вмешателство може да навреди на психичното здраве на децата по няколко основни начина. Техните експертизи са разнообразни: Дейвид Ланси е антрополог, който изучава детството, а Д-р Питър Грей и Дейвид Бьорклюнд изследват когнитивното развитие на децата и ролята на играта.
Те наричат първата половина на 20-и век „златната епоха на неструктурираната игра“. Играта тогава не просто е била без конкретен план, била е без надзор и най-често на открито. Данните показват, че когато децата получават повече свобода на движение още от 5-годишна възраст, тяхното здраве се подобрява.
Особено интересна е разликата между „игра“ и „забавление“.
Семейните разходки или организираните занимания не се броят за истинска игра. Игра е това, което започва от самите деца и не включва възрастни. Изследване в Швейцария показва, че децата, които играят навън без надзор, имат повече приятели и са по-активни от онези, чиято игра навън включва родител, който ги води в парка.
Ако детето ви се отегчава и иска да се прибере след половин час в парка, може би самото ви присъствие възпира инициативата му да започне собствена игра.
Защо тогава ограничаваме детската независимост? Безопасността по улиците и и трафикът несъмнено са основен фактор и данните потвърждават страховете ни. Но не трябва ли застъпниците за детското психично здраве да работят заедно с общинските инженери, за да настояват за по-безопасна инфраструктура? Широки тротоари, защитени алеи, безопасни пространства за игра, всичко започва с настояването на родителите.
Разбира се, не е само трафикът. Нашата собствена несигурност също ни спира.
В среда, в която най-шумните родители са най-бдителните, е трудно да си първият, който ще позволи на детето си да отиде само до парка.
Въпросът „Дали постъпвам правилно?“ е дълбоко вкоренен в съзнанието ни.
Социалните мрежи допълнително засилват този ефект. Алгоритмите изкарват най-шумните и тревожни гласове на първо място. Дискусиите в родителските групи във Facebook за безопасността отдавна се славят с остротата си. Там рядко има място за нюанси, защото всеки знае, че подобна тема ще предизвика буря в коментарите. Така разумните примери за уверено родителство остават скрити в разговори насаме.
Но независимо от причините, проблемът е реален. Нашето нежелание да дадем свобода на децата си трябва да се разглежда също толкова сериозно, колкото кризата в психичното здраве на най-малките, защото двете са свързани. Децата имат вродено желание да учат. Те могат да запомнят правила за безопасност и дори да измислят свои собствени. Когато се разхождат сами, откриват неща, на които възрастните не обръщат внимание. Кратка разходка до края на улицата може да им даде усещане за независимост, въпреки че ще донесе усещане на родителите, че отиват на другия край на света. Спомням си, че по време на локдауна започнах да пускам по-малкия си син да излиза за кратко сам. Тогава беше на шест. Веднъж се върна вкъщи, въодушевен, защото бил открил мъртъв гълъб. Това беше най-щастливият момент за него от месеци. И до днес говори за това преживяване.
Източник: www.thecut.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Габриела Крумова