Погледнато от друг ъгъл, в лошото поведение може да има смисъл. Чрез него може да насочите детето си към по-социален начин на съществуване.
Попитайте който и да е родител какво иска най-много за детето си и болшинството ще кажат: „Искам да бъде щастливо“.
Ще кажат и че искат децата им да бъдат в безопасност и издръжливи, защото животът понякога е състезание и, за да успеят в живота – към каквото и да се стремят, трябва да развият определени емоционални умения и да се приспособяват добре.
Те ще кажат също, че искат децата им да са любезни, грижовни, почтителни, както и успешни, находчиви. Това са ценностите, които повечето от нас споделят.
Кой не би искал детето да расте любезно, грижовно, успешно и щастливо?
Но можем ли наистина да направим децата си щастливи? Можем ли да ги накараме да бъдат искрено любезни?
Не. Не можем да накараме децата ни да правят нищо насила. Можем да ги целуваме, да ги обичаме, да ги прегръщаме и да посветим времето си. Можем да ги запишем на безброй дейности, да планираме време за игра и ваканции, да им даваме уроци по музика, чужди езици, гимнастика, футбол и балет, можем да правим всичко възможно, за да учат в най-добрите училища. Но въпреки всичко това, все така НЕ можем да ги накараме да правят нещо насила.
Но помислете за момент – наистина ли това, което търсим, е „щастието“?
Този стремеж, който имаме като родители, търсещи щастие и често преуспяващи, започва рано – на нашите малки бебета им е позволено да гукат, да плачат, да плюят и да ни събуждат през нощта, докато навършат около година и 10 месеца. И тогава, бум! Веднага щом навършат 2 години, внезапно и сякаш за една нощ, имаме изцяло нов набор от правила за тях: искаме да се държат добре, да слушат, да спазват правилата и „да бъдат добри“.
И точно когато променяме очакванията си към нашите вече не-бебета, сякаш адът се отприщва. Като че е задействан някакъв превключвател и нашите малки сладурчета се превръщат в изискващи, ирационални и често непокорни деца. Притесняваме се, че ако не ограничим „лошото“ им поведение сега, те ще се държат така завинаги.
Може да е изненадващо, но родителите често несъзнателно и неволно пречат на подрастващите си деца да се превърнат в приспособими, съпричастни, издръжливи и щастливи юноши и възрастни, каквито си ги представят.
Родителите често мислят, че правят най-доброто за децата си, а всъщност блокират тези нужди, които са в основата на личността на самото дете. Когато задушаваме тези нужди или дори ги пренебрегваме, когато неволно или съзнателно се опитваме да моделираме децата си като формираме поведението им според някои предубедени очаквания за това кои са те и кои смятаме, че трябва да бъдат, ги смачкваме и задушаваме. Лишаваме ги от изключително важната основа, необходима на всяко дете, за да расте добре.
Така ние неволно може да саботираме развитието на деца си, отнемаме им способността да разберат себе си, да изследват света по техен начин, който насърчава любопитство им. Пресичаме мотивацията им да учат. Отнемаме увереността да изграждат взаимоотношения и най-вече нарушаваме способността им да развиват емоционалните си умения, необходими за успех в училището и в живота.
Тук не говорим за успех по начина, по който сме склонни да мислим за него в наши дни: че децата ще станат отлични ученици, страхотни спортисти, майстори на изкуствата или следващите велики бизнес иноватори – макар че и това може да се случи.
Имаме предвид следния успех: изграждане на човек, който се чувства уверен да изследва света около себе си с вълнение и любопитство, който не се страхува да прави грешки, който се чувства достатъчно сигурен да създава приятелства и който лесно се съвзема, когато е разочарован. Човек, който може да се справи с живота, е мотивиран да учи, отстоява себе си и се грижи за другите. Звучи ли твърде добре, за да е истина? Не съвсем.
Малките деца правят или казват много неща, които от гледна точка на възрастните изглеждат ирационални, асоциални или дори абсурдни. Всъщност много от нелогичните на пръв поглед избори на мъничките деца изнервят много нас, родителите. Може даже и да се засрамим.
И какъв е нашият отговор?
Започваме да ги поправяме, критикуваме или просто ги спираме. Като възрастни смятаме, че непостоянното поведение на децата трябва да бъде обуздано, тъй като изглежда напълно неконтролируемо, и от гледна точка на възрастен сигурно е такова. И веднага обобщаваме колко „ужасни“ са две-, три- или четиригодишните деца.
Виждаме у децата на тази възраст лошо поведение, грубост, непослушание, изблици или безпричинни истерии. Погледнато от друг ъгъл, лошото поведение може да има смисъл дори за нас. Тогава може да насочим детето си през него към по-социален начин на съществуване – рано или късно.
И така, какво може да направим като родители? Има шест важни начина да взаимодействаме с малкото си дете:
- Излъчваме чувство за безопасност и относителен ред.
- Слушаме децата, вместо винаги да говорим и да ги насочваме.
- Даваме им свобода да играят и да изучават света сами.
- Даваме им възможност да се борят и да се провалят.
- Опитваме се да разберем детето като личност и от какво се нуждае на дадена възраст.
- Осигуряваме им ограничения, граници и насоки.
Тези прости действия дават на всяко дете здрава основа да расте през периода, в който тъкмо започва да изучава и да разбира себе си сред другите, да реагира и да се справя със сложните си чувства.
И какво се случва, когато се отнасяме с децата си така? Изведнъж се измъкваме от битките; достатъчно сме спокойни и способни да реагираме на това, от което наистина се нуждае детето във всеки момент (вместо това, от което се нуждае възрастният); достатъчно сме гъвкави, за да дадем на децата избор, като в същото време осигуряваме подкрепа и граници.
Източник: https://www.mother.ly
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Анета Георгиева
Редакция: Боян Бързаков