„Ти не ме обичаш, мамо“, са сред най-тежките думи, които една майка може да чуе. Ние искаме не само децата да разберат, че това твърдение е невярно, но и да избегнем чувствата, които то поражда в нас. За много от нас думите „Не ме обичаш!“ означават, че сме се провалили като майки. „Ако детето не е сигурно в любовта ми към него, значи съм направила нещо нередно“. Вината и срамът, които изпитва мама, ще свършат останалата част от тази (болезнена) работа.
Къде свършва детето ви? Къде започвате вие?
Първоначалната ви реакция вероятно звучи като: „О, това не е вярно!“, а после започвате да обяснявате какво се е случило и защо детето ви може да мисли, че се чувства по този начин. Само че, не правете това! Да кажеш на някого, че чувствата му са погрешни е типична форма на психически тормоз. Не можем да гледаме през чуждите очи. Да кажеш на някого, че чувствата му са грешни, го кара да мисли, че винаги някой друг знае всичко по-добре от него, дори когато става въпрос за собствените му чувства.
Вие сте тук, защото искате да отгледате деца, които се доверяват на себе си и на сърцата си, деца, които знаят кога техните нужди са удовлетворени и кога не, и активно се стремят към задоволяването им.
Когато казвате на детето си: „Грешиш, мама те обича до небето и обратно“, го казвате за да успокоите страдащото си сърце, за да се почувствате самите вие по-добре от чувствата на детето си. Облекчаването на собствената болка е полезно занимание, за което си има подходящо време и място, но то не може да бъде отговор на твърдението на детето. Когато реагираме на нещо, което нашите деца казват, ние трябва да сме сигурни, че ще отговорим на това, което казват от тяхна гледна точка, а не от наша. Това означава да сме съпричастни.
Неправилно тълкуване на съпричастността
Изследвания от целия психологически спектър показват ефектите, които съпричастността има върху човешката душа, върху взаимоотношенията и, разбира се, върху отглеждането на деца. Когато нашите близки ни съчувстват, ние чувстваме, че някой ни вижда и чува; ние се чувстваме значими, уважавани за нашите нужди и чувства, и приети такива, каквито сме в този момент. Когато нашите близки ни съчувстват, ние получаваме шанса да научим кои сме наистина, какво е важно за нас, какво ни движи. Проблемът е, че начинът по който се изобразява и използва съпричастността, не е истинската съпричастност.
Може би ви се струва, че съпричастният отговор би звучал така: „Не чувстваш, че мама те обича в момента? Разбирам. Сигурно ти е много тъжно…“
Този отговор е като ритник в корема за малкото човече, което тепърва научава какво представлява този свят. Съпричастността означава да приемем чувствата на другия човек и да му кажем, че го разбираме. Но това решава проблема само за нас, а чувствата на другия остават скрити в дълбините на душата му. Този отговор не води детето до диалог или до това детето да се чувства чуто и разбрано, а по-скоро води до мисли като: „Как така разбираш? Та аз сам не се разбирам.“Води до объркване и самота. Резултатът е последващо прекъсване на връзката между вас двамата.
Какво представлява истинската съпричастност?
Истинската съпричастност извежда Вас от уравнението. Извежда вашите планове. Истинската съпричастност никога не би изговорила местоимението „аз“, говорейки за вашето разбиране на нещата или дори за реалния свят. Не е необходимо чувствата на човек да бъдат изведени наяве, за да се потвърди тяхното съществуване.
Ако детето ви заяви, че не го обичате, това са неговите моментни чувства. Това е неговотопреживяване. Какво мислите за това, дали е вярно или не, е без значение. Това са въпроси, върху които можете (и би трябвало) да обмислите по-късно и извън ситуацията.
Точно там и тогава, когато детето ви каже, че не се чувства обичано от вас, то ви дава ключ към душата си. Използвайте го правилно и ще научите как да се свържете с него по начини, които никога досега не сте познавали.
Детето казва: „Не ме обичаш!“. Какво да отговоря?
Не забравяйте, че съпричастността не е свързана с вас. Нямате нищо общо с нея. Така че излезте от своето (крещящо от болка) място и се поставете на неговото (крещящо от неговата болка) място и се гмурнете надълбоко. Много надълбоко.
„Не чувстваш, че те обичам в момента?
Какво е усещането, когато си казваш, че не те обичам? Страх ли те е?
Къде другаде чувстваш, че не те обичам?
Можеш ли да си спомниш друг път, когато се почувства така?”
В зависимост от възрастта на детето и обратната връзка, продължете в посоката, която ви подскаже сърцето. Научете какво преживява детето ви и защо.
Какво следва след съпричастността?
Ако вашето дете ви помага и може да говори, ще успеете да обърнете монетата и да започнете да задавате въпроси в друга посока (след като сте отделили на неприятното чувство достатъчно внимание).
„Кога чувстваш, че те обичам?
Какво правя, за да се чувстваш обичан?
Какво още искаш да направя, за да се чувстваш по-сигурен в любовта ми към теб?“
Не се страхувайте от чувствата си
Опознайте детето си, опознайте сърцето му. Не се страхувайте от думите му и не се страхувайте от чувствата му. Всичко, което се опитва да направи е да ви каже, че изпитва някои неудовлетворени нужди. Ако сте последователни и искрени в намеренията си можете да се сбогувате с борбите за власт и надмощие; можете да се сбогувате с агресията и гнева. Всички те са посланици на неудовлетворени нужди и колкото по-дълго те останат неудовлетворени, толкова по-настоятелни са тези посланици.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Персиана Пастухова
Източник: https://parentsenlight.com
Редактор: Илона Иванова